Втора част

„Когато се омъжих, моята свекърва се страхуваше, че като човек с увреждания това може да се предаде на бъдещето ми дете. И аз, и тя, всички около мен се притеснявахме, когато забременея, дали детето ми ще вижда, имайки предвид, че съпругът ми също беше с увредено зрение. И така веднъж насън чух глас, който ми каза: не се бой, детето ти ще вижда и ще бъде момиче. Казах това на свекърва ми, която много обичах и ми беше като майка. Тя рано почина, но и тя много ме обичаше, което наистина е рядкост. И така лека-полека започнаха да ми се насочват мислите в тази посока, да се замислям за това послание, което съм получила насън. След това забременях с другото дете и пак някак си свръхестествено знаех, че ще бъде момче и ще вижда. Не знам, може би ние, жените, имаме малко по-развита интуиция, както казват, усещаме някои неща. След което започнах да срещам хора, които също вярват в Бог. И когато 1990 г. баща ми се разболя много тежко, срещнах една жена, която ми каза как да се моля.

В целия ми род всички са зрящи, при мен само се е случило така и благодаря на Бога, че децата са ми зрящи”.

Тя не престава да се раздава. Мисли за другите, доближава се като огъня с топлината и светлината си до хората. Потърсиш ли я, ще откликне, няма да затвори вратата, защото сега е време за сън, окъснял си или има гости. Дошъл си и е точният час да говориш, като цвете, огряно от слънцето, да се обърнеш към нея. Да разпръснеш уханието си, да споделиш мъката си и да изхвърлиш тежестта й. Заедно да изнамерите небе за летене.

Както слънчогледът търси извора на своето удоволствие и обагреност, и вие да се вгледате в невидимото.

Стефка е белият лист и можеш да пишеш радостите си и болките си. Ако я претовариш, ще се помоли и за теб. Ще възложи грижите и теглото ти на Господ.

Тя, жената, която не вижда, а като че ли е повече виждаща от нас!

Отворена е за другите! Сърцето и душата й са очи.

„Незрящите хора са също като останалите – съвсем обикновени хора. Има случаи, разбира се, в които понякога енергията се пренасочва към нещо друго. Аз познавам такива – обикновени работници, които са били миньори, и след загубата на зрение започват да учат. Дотогава са имали някакво основно образование, след което започват да учат гимназия, университет, изобщо търсят нов начин за осмисляне на живота си. В такъв аспект сме свидетели на десетки случаи”.

Стефка е жена на действието и на подкрепата. Тя е като завет, където ще се скриеш на уютно и ще се почувстваш обичан, нужен и забележим.

Питам се аз, която получавам и чета списание „Благодат” от пет години вече, коя е тази жена?

Откъде тръгва изворът на силите й, колко висок е нейният най-труднодостъпен и остър връх? Как се достига? Познава ли дъното на съмненията, водовъртежите, мъртвото течение и подводните камъни?

Умора и безпътица не я достигат? Всекидневието й не прелива ли от чужди несгоди и оплаквания, не се ли потапя лодката й с доброта и надежда?

„Моят девиз винаги е бил: трябва да мога! Това идваше може би от стремежа ми непрекъснато да се доказвам, да не отпадам, да бъда винаги наравно със зрящите. Също и заради моята майка, която беше изключително амбициозен и позитивен човек и така е възпитавала и мен. От малка ме е учила на всичко – кое как се прави, развеждаше ме из цялата градина, показваше ми листенце по листенце, кое какво е, къде, какво има засадено. Запознаваше ме с растенията, учеше ме свободно да се движа из двора. Също така благодарение на нея и близките ми опознавах и животните. Показваха ми малки и големи – на село всичко имаше. И благодаря на Бога, че съм се родила там, защото така естествено съм се запознала с живота и с природата.

А когато за нещо кажех на мама, че не мога, ми отвръщаше: МОЖЕШ!

Ще видиш, че ще можеш!

В работата си днес се среща с ослепели хора, които не могат да се справят. Децата, родени незрящи, по-лесно приемат този начин на живот, отколкото човекът, който си е устроил живота, упражнявал е професията си години и изведнъж болест или злополука му отнемат зрението. Някои цял живот не излизат от дупката.

„Преди 10 ноември слепите бяха затворени в общества, в гета, в специализирани училища и обществото не знаеше много за тях. Само понякога случайно се срещаше на улицата човек с бял бастун и той им се струваше като че ли от друг свят. Незрящите деца учеха в училища в София и Варна. Аз исках да продължа в езикова гимназия, но директорът на гимназията не искаше да чуе за мен. Казваше: „Как така сляп ще учи език!” Тогава моите родители ходиха до София да искат специално разрешение от министерството, за да мога да кандидатствам. След мен това стана възможно и за други незрящи. Когато майка ми ме заведе в гимназията за първия учебен ден, една от учителките се обърнала към нея: „Защо я водиш?” Представяте ли си какво е чувствала тя в сърцето си? След това станах любимката на учителите и на директора. Съучениците ми в езиковата гимназия отначало ме избягваха, не искаха да разговарят с мен. Класната ги научи да общуват и да ми помагат.

Тя беше учителка по призвание. Имаше голям педагогически такт и умения, а също и голямо и добро сърце. За съжаление не всички учители са такива.

Работата ми като учителка е насочена към възрастните, но моите колеги обучават и деца, интегрирани в масовите училища”.

Пловдив е един щастлив град! Град, в който чудесата се усещат като у дома.

Там живее и работи Стефка Стойчева и дори да не ви вижда, не е невидима.

Отворете очите си, хора!