Християнският живот е чудесен, но в някакъв етап от живота си можем да стигнем до момента, когато нашият собствен комфорт ни пречи да надникнем в нуждите на другите. Проблемът, пред който съм изправена сега, не е, че хората около мен не знаят, че съм вярваща, или че ми е трудно да им кажа за това. Откакто станах християнка на 17-годишна възраст, повечето хора около мен са приели вярата ми и се интересуват от начина ми на живот. Но какво се случва, когато действително направиш това, което Бог казва в Матей 28:19–20: „Идете, прочее, научете всичките народи, и ги кръщавайте в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал”?

В един момент трябваше да осъзная, че съм се превърнала в егоистичен християнин, което всъщност е оксиморон само по себе си – да си християнин и да си егоцентричен едновременно… Аз съм спасена, така че съм добре, но какво да кажа за милионите, които не познават Бога? Това ме кара да си призная, че не мога да си спомня последния път, когато съм споделила Евангелието с някого. Няма оправдания за това – нито натовареният работен график, нито личният ми живот, нито страхът от отхвърляне.

Съпругът ми е моят модел за подражание. Той е от онези християни, които излизат на улицата всяка събота и споделят вярата си страстно. Считам, че наличието на добри примери около вас, които ви вдъхновяват и размислите относно това, колко много светът се нуждае от Исус, са от съществено значение, ако искате да станете проактивни. Това изисква дисциплина, смелост и подновяване на ума, за да можем да погледнем отвъд нашите собствени нужди. Да вървим по стъпките на Исус – това е, което Бог ни е призовал да правим.

Източник: Никол Уинкъл, christiantoday.com