На днешната дата през 1563 година почива Себастиан Кастелио, един от великите мислители на Реформацията, който остава сравнително непознат. Както мнозина швейцарски реформатори, Кастелио е от френски произход. Завършва Университета на Лион и към естествено говорените френски и италиански, Кастело добавя и класическите езици – старогръцки, латински и еврейски. На 24 годишна възраст става свидетел на изгарянето на клада на протестанти, което го определя като привърженик и служител на Реформацията.

По време на изгнанието на Калвин се запознават в Страсбург, a след завръщането му е назначен за ректор на Женевския колеж. Там пише и първите си произведения, а през 1543 година по време на чумната епидемия е сред малцината, които посещават и служат на заразените. Съществуват различни обяснения на разрива между Кастелио и Калвин, но наред с практическите причини, безспорен факт е, че Кастелио настоява да не се преследват хората, задето не се придържат към доминиращото разбиране на християнската религия. Налага се Кастело да напусне Женевския колеж, както и църквата в едно от предградията на Женева, където пастирува.

Следват няколко трудни години, в които Кастелио се препитава с физическа работа или случайни преводи, но в крайна сметка успява да заеме място като преподавател в Базелския университет. Там чува новината за изгарянето на Мигел Сервет на клада в Женева през октомври 1553 година. Като цяло всички съвременници считат, че Сервет заслужава своята тежка присъда, заради упоритото си придържане и открито пропагандиране на еретична доктрина. Кастело не мисли така. Под псевдонима Мартин Белиус, Кастелио пише и издава памфлета „Трябва ли да се преследват еретици?“ В него обосновава единственото справедливо според него поведение – спрямо хора, които действат с думи и убеждения, трябва да се реагира с убеждения. В памфлета Кастелио цитира църковните отци Августин, Йоан Златоуст, Йероним, както и самият Калвин, привеждайки техни разсъждения в подкрепа на този подход.

Впоследствие Кастелио последователно доразвива своите възгледи и настоява за мирно съвместно съществуване между протестанти, католици и анабаптисти. Кастелио защитава необходимостта от ограничаване правомощията на държавната власт за сметка на личните свободи и се противопоставя на разбиранията за теокрация на своите съвременници.

Кастело е ярък пример на мислител и деец, чиито възгледи оценяват безпогрешно най-големият проблем и заплаха за своята цивилизация, но остава самотен и отхвърлен. Почти век след смъртта му, европейските елити и народи ще достигнат по мъчителен начин до неговите изводи, но след милиони жертви и ужасяваща вълна от насилие и разруха. В първата половина на 17 век в Европа бушува Тридесетгодишната война между Католическата уния и Евангелския съюз. Макар религиозното противопоставяне да не е единствената причина за опустошителния конфликт, едва след войната, с Вестфалския мирен договор в европейското право навлиза правото на малцинствена религия. Казват, че когато Джон Лок пише своя Трактат за толерантността по време на мрачната Реставрация в Англия, той гради тезите си именно върху възгледите на Кастело. Скоро след труда на Лок, след Славната революция в Англия е издаден Акт на толерантността, който постановява принципа на съвместното свободно съществуване на различни религиозни общности. Още един век по-късно Първата поправка в Конституцията на Съединените щати постановява свобода на съвестта и правото на сдружаване и предпазва църквите от намеса на държавата в тяхната дейност.

Християнският свят бавно и мъчително стига до извод, за който в средата на 16 век, един тих и задълбочен протестантски учител упорито настоява. Толерантността е онова постижение на християнската мисъл, което цели да ни предпази от идола на неограничената власт. Днес постхристиянският свят се опитва да предефинира толерантността като задължението да харесваш и да се съгласяваш с нещата, които принципно не намираш за достойни за одобрение. Но това вече е друга тема, за която си струва да говорим по други поводи.