Темата за успеха винаги е вълнувала християните, които са предизвикани да служат на Христос с всички дарби и таланти,  подарени им от Бога. Те са им дадени, за да бъдат разработвани и използвани не за тяхно собствено облагодетелстване, а в полза на съграждане на Христовото тяло, Църквата. Те са призовани да бъдат само настойници в Божието дело, но не и да се държат като собственици.

В света около нас успехът се постига за сметка на другите. Хората в бизнеса или в различни сфери на икономиката и търговията обикновено не се свенят да „прегазят“ някой съперник, стига те да постигнат успех. Друг елемент са цифрите, процентите и статистиките. Числеността е от голямо значение.

Така ли е и при християните? Какво наблюдаваме в църквите, които би следвало да са съставени от християни, които служат на Бога, ръководени от библейските принципи и примера на Самия Христос? 

Макар и да беше Божий Син или Бог въплътен, Христос беше покорен на Своя Отец по време на Своето земно служение и не вършеше нищо, без да се съобразява с Неговата воля. Той не се вълнуваше от хорското мнение и не се блазнеше от човешката слава, нито пък се възторгваше от множествата, които Го следваха. Беше доволен и от малката разнородна група от 12 ученици, които едва ли биха се класирали като царски сановници.

Ако съдим по служението на Божия Син, успехът (поне според Неговите думи и дела) се определят от това дали си послушен на Бога, дали стоиш там, където те е поставил, дали вършиш онова, което ти е казал, дали продължаваш да вървиш по Пътя, по който те води и дали ще устоиш в този път докрай, каквото и да се изпречи на него – предателство, изоставяне, заплюване или кръст.

Трудната истина е, че не само Бог ни пази, но и че всеки християнин трябва да пази себе си и да изпитва себе си как служи. Кога сме по-успешни? Когато проповядваме на хиляда души или служим само на петима? Кога беше по-успешен Христос? Когато нахрани 5 000 на планината или когато увещаваше 2 по пътя за Емаус? Кога беше по-успешен Божият Син? Когато вървеше към Ерусалим в съпровод от хвалебствия „Осанна“ или когато беше на кръста и чуваше виковете „Слез от там и докажи, че си Божий Син!“?

Самият Павел, който премина през безброй изпитания, казва, че не иска да съди сам себе си, а единственият му съдия е Господ. Не е ли достатъчно да знаем, че сме в Божия път и Той е този, който ни помага да стоим, без да падаме, като всеки ден побеждаваме греховете си?

Когато казваме, че сме безполезни слуги, мислим ли го наистина? Господ е този, който ще определя успеха, както и наградите и това няма да е днес. Дали чакаме Царството или ни вълнуват земните награди?

Достатъчно е да зная, че Той благоволява в служението ми. Обща отговорност няма, дори и когато се касае за църковно служение. Отговорността пред Бога е лична. Благовестителят Филип по-малко успешен ли беше от Петър, само защото кръсти един евнух, когото никой не видя (не можа да направи и снимка за доказателство), докато Петър беше употребен за кръщаването на 3 000 на Петдесятница?

Павел по-успешен ли беше от Варнава, защото основа десетки църкви, а след като Варнава предпочете да подкрепи младия Йоан Марк, повече не чуваме за него? Благовестителят, който е инструмент за обръщането на хиляди повече ли струва от пастира, който е верен в служене на десетина възрастни жени в далечно село в продължение на десетилетия?

Бог е съдията. Ние сме слугите. Нека по-често си припомняме за успеха на Божия Син и за Неговия път. Тогава няма да има нужда да задаваме въпроси. Просто ще Го очакваме така, сякаш ще дойде всеки момент, а земните награди, цифрите и статистиката няма да ни вълнуват изобщо.

Ще ме вълнува това дали наистина обичам Христос и дали това се вижда от околните. А любовта към Христос ще бъде видяна в моето послушание към Него, кротостта и смирението пред другите и вътрешната ми удовлетвореност, която ще е резултат от личното ми благочестие. Знам, че ме чака награда, но сега не е време да мисля за нея.

Автор: петя зарева