Търпението е добродетел, която често схващаме едностранчиво. В повечето случаи го свързваме с това да изчакаме с известна упоритост период от време, за да получим това, което ни се полага.

В християнския контекст обикновено мислим за времето, което ни отделя до изпълнението на някое обещание, например: Римляни 8:25 „Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме.”

Това обаче е само един от аспектите на търпението. Много често пропускаме друга част от смисъла – търпението означава понасянето, мирната реакция на нещо неприятно, на нещо недостигащо и непълноценно у ближните ни. Добрият човек е търпелив към неумението или несръчността на другия, към неспособността и повтарящите се грешки на детето, към изтощителните стереотипи на престарелия, към нуждата да се повтаря и обяснява няколко пъти, фактът, че не сме чути, разбрани, отразени, както ни се струва че е нормално.

Търпението е незабележимо, търпението не получава похвали, трудно респектира. Търпението е божествено, защото повтаря отношението, което Бог ежедневно има към нас. Без търпение, дори и водени от най-добри намерения, се превръщаме в отблъскващи хора. Само си представете – нетърпеливия родител, нетърпеливия съпруг, нетърпеливия приятел, нетърпеливия лидер. Често пъти търпението е нещото, което не ни достига, за да бъдем адекватни.

Търпението е първият плод, макар и често невидим, на любовта. Преди всичко останало „любовта дълго търпи” (1Коринтяни 13:4). Парадоксът на търпението е, че отказвайки да реагира враждебно на недостатъка, в крайна сметка украсява живота.