„Съразпнах се с Христа, и сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене.“ (Галатяни 2:20)

Праведността, за която Павел говори тук, е външна и идва от Христос, Който живее в нас. Тя не е вътрешна и не идва от самите нас. Затова, ако се интересуваме от Христовата праведност, трябва напълно да се откажем от себето.

Ако гледам на себе си, започвам да се занимавам с дела и се превръщам в поданик на закона – без значение дали искам това или не. Вместо това Христос и моята съвест трябва да станат едно, така че да не виждам нищо освен разпънатия и възкръснал Христос.

Ако пренебрегна Христос и гледам единствено себе си, аз съм загубен. Скоро започвам да си мисля: „Христос е на небето, а аз съм на земята. Как мога да достигна до Него? Ще трябва да се опитам да живея един свят живот и да върша това, което законът изисква, за да намеря вечен живот“.

Ако мисля за себе си – моето положение и това, което трябва да върша – винаги ще губя Христос от погледа си. Той единствен е моята праведност и моят живот. Ако изгубя Него, никой друг няма да е в състояние да ми помогне.  Отчаянието и осъждението със сигурност ще дойдат върху мен.

За съжаление, това се случва през цялото време. Когато сме изправени пред предизвикателството на смъртта, естествено е да пренебрегнем Христос и да гледаме собствения си живот. Ако в такова време не бъдем подкрепяни от вярата ние ще загинем. Затова във време на такива борби на съвестта трябва да се научи да се отричаме от себе си.

Трябва да забравим за закона и делата. Те ни карат единствено да гледаме на себе си. Вместо това ние трябва да обърнем очите си към медната змия, Христос, Този, Който е бил прикован на кръста (Йоан 3:14). Трябва да вперим погледа си в Него.

Превод: Радостин Марчев