„А вие възлюбени, като назидавате себе си във вашата пресвета вяра и се молите на Светия Дух, пазете себе си в Божията любов, ожидайки милостта на нашия Господ Исус Христос за вечен живот.” (Юда 1:20-21)

Всички учители на Писанието заключават, че същността на молитвата се състои в това просто да издигнем сърцата си към Бога. Но ако това е така, то следва, че всичко останало, което не издига сърцата ни към Бога, не е молитва. Следователно, пеенето, говоренето и подсвиркването, без това издигане на сърцата ни към Бога са толкова молитва, колкото плашилата в градината ни са хора. Името и изгледът може да са там, но същността липсва.

Йероним потвърждава тази истина за молитвата, когато пише за един ранен църковен водач на име Агатон. Агатон живял в пустинята в продължение на 30 години и носел камък в устата си, за да се научи да мълчи. Но как се молел той? Без съмнение в сърцето си. Това е молитвата, която Бог харесва най-много. Всъщност това е единствената молитва, която Бог зачита и желае. Но чуването на думите ни помага да мислим за това, което казваме и по този начин ни помага да се молим правилно. Ние трябва да мислим за изговорените си думи като за една тръба, барабан, орган или друг вид звук, който докосва сърцата ни и ни подтиква да ги издигаме към Бога.

Не трябва да се опитваме да се молим без думи,  разчитайки на сърцата си, освен ако не сме добре обучени духовно и умели в премахването на сламките от умовете си. В противен случай дяволът ще ни отклони настрана и бързо ще разруши молитвите в сърцата ни. Така ние трябва да се обръщаме към думите и да им позволим да ни издигнат – да ни издигат, докато перата ни пораснат и ние сме способни да се реем високо без помощта на думите.

Превод: Радостин Марчев