Някои си мислят, че родените в „евангелски семейства“ задължително четат Библията, откакто проходят. Още по-задължително е, ако си трето поколение „евангелист“. Да, ама не! Сигурно сте чували израза „Господ няма внуци.“ В тази връзка всички българи (независимо от вероизповеданието), които наричат Господа „дядо Боже“, да се замислят добре.

Необикновена привилегия е да се родиш в семейство, където Библията не просто седи на видно място, но и се чете всеки ден. Още повече в страна с комунистически режим, където притежанието на Библия и ходенето на църква се наказва. Растеш с усещането, че сякаш си защитен и нищо лошо не може да те сполети. В същото време не те насилват да я четеш, а само ти я препоръчват. Не могат да те накарат, ако само „женското царство“ (баба, леля, майка, стринка) чете, а баща ти не ходи на църква и винаги имаш вариант за избор. Идеална комбинация. Може да четеш, може и да не четеш и да ходиш на църква, но имаш едно на ум, че си „специален“.

Четях всичко, което ми попадне заради глада и стремежа за знания, но нямах жажда за Библията, докато не станах на 15. Ако искате, използвайте го като доказателство и за „първородния грях“, и за „свободната воля“. На 20 юли 1980 г. съвсем неочаквано съпругът на леля ми почина, покосен от инфаркт за някакви си секунди. Млад, красив и силен мъж, интелектуалец, директор на фабрика, с образцово семейство и щастлив живот. Остави леля ми на 41, а прекрасните ми братовчеди – на 18 и 13. Бях поразена. Не бях дете или поне така смятах. Не бях и възрастен, но вече се изявявах в писането и тъй като домашните бяха в шок, аз написах поетичен некролог за случая, който изуми съгражданите ми. Не там е работата. Този епизод предизвика у мен размисли за смисъла на живота и ме обзе страх от смъртта. Осъзнах, че тя е реалност и един ден ще споходи и мен. Вече нямаше как да се измъквам от въпроса за преходността на моето съществуване с „потъване“ в нереалния живот на „моите книги“, колкото и красиви да бяха те. Вече не беше достатъчно и че черпя от тях знания, богат език, развивам въображението си и пр. Гладът си оставаше. През ваканциите изчислявах нещата така, че да имам по 2 книги на ден. Ако прочета едната, да имам и втора. Всички те не ми помагаха със страха от смъртта.

Това ме накара да разтворя Библията и започнах редовно да ходя на църква. Нямаше нужда вече никой да ме кара. Беше необяснимо, но и разбираемо. Четях ненаситно. Сякаш някой беше запалил в мен пожар и за да го угася, четях с часове, но колкото повече научавах, толкова повече гладът се засилваше. Създадох си система за четене. Сутрин четях от Стария завет. На обяд от Новия. А вечерта беше посветена на Псалмите. Те ме радваха най-много. Поетичната ми душа сякаш виждаше в тях собствените ми мисли и чувства. Възхищаваше на свободата, с която авторите изразяваха техните преживявания, без да се боят, че Господ ще ги укори или накаже. Ако до този момент в моето съзнание Бог беше просто и само Съдия, който ще ме порази, ако греша, то след срещата с псалмите, в сърцето ми започна да се гради представата за един Приятел и Утешител, който винаги е готов да те изслуша.

От Стария завет научавах за Божиите чудеса и човешкия грях и нелоялност, а Новият завет ми разкриваше, че Господ не оставя плановете Си недовършени. Старият завет говореше за безброй жертви, а Новият ми обясняваше, че всички те са намерили изпълнение в съвършения принос на Непорочния Агнец, Господ Исус Христос. От страниците на Стария завет научих, че човекът съгреши и заради греха си трябва да умре, а Новият ми даваше утеха, че Който повярва в Сина Божий, има вечен живот и няма да бъде съден, а ще премине от смърт в живот. Дела не се изискваха, само вяра в направеното от Христос, което доказваше любовта на Бога към мен.

Тогава се появи „бремето“. Хем бях само на 16 и не бях съгрешавала, както се виждаше отвън, хем дълбоко в сърцето си знаех, че всяка прикрита истина или купена тайно книга, всяка лъжа, която съм изрекла, са достатъчни, за да ме осъдят вечно. Сигурно ще попитате какво е станало със страха от смъртта. Няколко стиха от Новия завет се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Един от тях беше записан в Деяния 4:12. Една от първите проповеди на апостол Петър след Петдесетница. Петър е категоричен: „Няма друго име, под небето дадено на човеците, чрез което могат да се спасят, единствено това на Христос“. Вече знаех какво е спасение – не просто хубав и щастлив живот или безпроблемно съществуване, а „вечен живот“, избавление от страха от смъртта и място при Бога, когато бъдеш отзован от земята, когато и да стане това, защото реалността показваше, че ред няма.

Беше дошъл моят момент. Една нощ не можех да заспя от тревога. Нямах мир. Знаех, че Бог ме обича, защото е предал Сина Си за мен, но и знаех, че нещо ми липсва, че изисква от мен решение. Бях слушала различни свидетелства. В дома ни често гостуваха уважавани проповедници от цялата страна, в това число любимият на всички бивш полицай, а после благовестител Иван Бабулев, който имаше привилегията да вижда видения с Христос и ангели. Не се съмнявах в духовната реалност. В страха, съмнението и колебанието си, отново разтворих страниците на Библията. Зачетох Псалмите, сякаш за да ми помогнат да намеря собствените си чувства. Макар и само на 16, усещането беше такова, сякаш нося на плещите си греха на целия свят. Осъзнах, че макар и да съм примерна, отлична девойка, която мнозина харесват и обичат, това не е достатъчно, за да ме препоръча пред Бога. В сърцето си усетих не само празнота, но и мрак. Повтарях си, че няма друго име, освен Христовото. Вярвах в Неговата жертва на кръста. Знаех. Приемах. Какво още трябваше да направя, за да се махне от сърцето ми този тежък товар. Тогава пред мен изгряха думите от Псалм 63:

Боже, Ти си мой Бог. От ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе. Плътта ми те ожида. В една пуста, изнурена и безводна земя така дълго съм се взирал в тебе, в светилището, за да видя Твоята сила и Твоята слава….

И ето ви, съвременно чудо. Поема, написана от гонен в пустинята помазан, но не коронясан цар, звучи актуално и описва сърдечното състояние на 16-годишна девойка, 3 евангелско поколение. Ще запитате: Каква е връзката? Просто е.

Мъдрецът казва: „Няма нищо ново под слънцето“.

Пророкът предупреждава: „Душата, която е съгрешила, тя ще умре.“

Апостолът заявява: „На човеците е дадено веднъж да умрат, след което настава съд.“

А светецът е убеден, че „душата ми няма да намери покой, докато не го намери в Тебе, Боже!“

Товарът беше в сърцето ми докато не прочетох стих 3: „Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота, устните ми ще Те хвалят. Така ще Те благославям, докато съм жив…“

Не зная какво точно е видял и разбрал Давид, пишейки тези думи, но Светият Дух ги използва, за да произнеса аз лично от сърцето си благодарност, че Господ Исус Христос е платил на кръста лично за моите грехове и приема и мен заради Своята милост, а не заради моята младост, безгрешност, евангелско наследство, ходене на църква или четене на Библията. Тази истина заблестя толкова ярко в съзнанието ми, че хвалението на Давид стана моя лична благодарност и вече не се страхувах от смъртта и осъждението. Беше необяснимо, но реално. Бремето на личния ми грях бе изчезнало. Сега прославях Бога и вече можех да Го нарека „Татко“, защото преди това не се осмелявах.

Нужно ли е да казвам, че продължих да чета Библията денем и нощем жадно и с любов. Започнах да уча наизуст стихове, цели пасажи и псалми. Господ е знаел, че ще са ми нужни, защото ми предстоеше да премина през много изпитания. Разбира се, тогава нямах представа какво ми предстои, но лично свидетелствам, че научих от опит библейската истина, записана в Пс. 138:2: „Ще Те славя, Господи, защото си възвеличил Словото Си повече от цялото Си име.“ Научих от Йоан 1:1, че Словото е Господ Исус Христос, затова написаното в Него е толкова ценно за мен. Библията е олицетворение на Божията същност и Неговата воля за творението Му.

Чрез вяра в Библията и респективно в Христос, на 17 години взех детинското решение да оставя бели листове на кандидат-студентския изпит по биология в Медицинска академия по въпроса за човека, създаден от маймуна. Сърце не ми даде да напиша, че така мисли Дарвин и така провалих докторската си кариера.

С надежда в Божиите думи устоях на скръбта, докато гледах умиращия си баща да чезне от рак и после го изпратих в пътя на вечността, а бях на 19, но вярвам, че ме чака в Божието присъствие (Йоан 11:25).

С упование в Божията милост понесох болката и ужаса след тежка автомобилна катастрофа и обездвижване заради счупване на таз, ръка и ребра.

Досещате се, че с напредването на годините и възрастта е имало още болка и загуби, но нищо от това не ме е накарало да оставя Божието слово. Точно обратното. Все по-силно го прегръщам и докато го чета, сякаш прегръщам Христос, въплътеното Слово. Продължавам да чета Библията с обич. Зная, че чрез нея Сам Богът на славата ми говори. Ако един ден пропусна да прочета от нея поради различни обстоятелства, не заспивам докато не изрека съхранените в сърцето ми скъпоценни псалми и обещания, които са храна за душата ми.

Защото за мен Библията е

меч, който разделя

светилник, който осветява

жив хляб,

вода

чук, който разбива

истина, която освобождава…

по-сладка от мед и от капките на медена пита

слово, което изцелява и утешава

…..Останалото ще допълните вие. Ако още не сте вкусили от тази несравнима сладост, не се лишавайте от това удоволствие. Нищо не може да се сравни с неповторимата красота на издишаното от Вечния по дни Слово на живота…

ДА НИ Е ЧЕСТИТ ДЕНЯТ НА БИБЛИЯТА, ПОНЕ СПОРЕД ХРИСТИЯНСКИЯ КАЛЕНДАР, А ИНАЧЕ МОЖЕТЕ ДА ГО ПРАЗНУВАТЕ ВСЕКИ ДЕН, СТИГА ДА РЕШИТЕ…

Петя Зарева