„Тогава Господ каза на Аврама: Излез от отечеството си, измежду рода си и из бащиния си дом, та иди в земята, която ще ти покажа.” (Битие 12:1)

Трябва да се възхищаваме на Авраам, понеже той позволил на Бога да го укорява. Макар да се боял от Божия гняв, той признал, че се е покланял на идоли и не е вярвал на Бога. След това Авраам тръгнал на път, без да знае къде отива.

Авраам оставил родината си, която познавал, за да търси една непозната и чужда земя. Макар вярата да му казвала, че ще стигне там, външният изглед правел това несигурно. Всъщност според Библията Авраам никога не получил постоянно място в нея, където да живее. Дори Давид хвали този начин на живот, използвайки го за пример, когато казва:

„Защото съм странен при Тебе и пришелец, както всичките мои бащи.” (Псалм 39:12).

Някой може да каже: „Какво?” Не е ли бил Давид цар? Не е ли бил Авраам твърде богат човек, въпреки че се придвижвал от място на място?” Макар всичко това да е вярно Давид и Авраам нямали много, понеже се отнасяли към притежанията си така, сякаш те не били техни. Както казва Павел, тези, които имат и използват светските неща, нека да живеят така, сякаш „не са предадени на тях” (1 Кор. 7:31).

Верните винаги живеят по този начин. Те се грижат за своя дом и семейство, участват в обществото и управлението, отглеждат деца и се занимават със земеделие, търговия и индустрия. В същото време те осъзнават, че подобно на своите предшественици, те са временни странници в една чужда земя.

Този свят е просто една странноприемница, която те скоро ще напуснат. Понеже знаят това, те не допускат да се привържат прекалено към нещата от този свят. Те се грижат за физическите си нужди с лявата ръка, докато десницата е протегната към вечния им дом. 

Превод: Радостин Марчев