Бог призова Своя Син, Исус Христос, да извърши нещо, което изглеждаше като абсолютна катастрофа, защото завърши на кръста. Исус Христос също призова учениците Си в едно трудно служение, където трябваше да Го видят как умира,  умъртвен по най-жесток начин. Всички те бяха с разбити сърца. Животът Му беше абсолютен провал от всяка гледна точка, с изключение на Божията. Но това, което изглеждаше като провал от гледна точка на човека, беше триумф от гледна точка на Бога, защото Божията цел никога не е същата като целта на човека.

Този смущаващ Божий призив идва и в нашия живот. Призивът на Бог никога не може да бъде разбран абсолютно или обяснен външно; това е призив, който може да бъде възприет и разбран вътрешно само от нашата истинска вътрешна природа. Призивът на Бога е като зовът на морето – никой не го чува освен човекът, който има природата на морето в себе си.

Това, към което Бог ни призовава, не може да бъде категорично заявено, защото Неговият призив е просто да бъдем Негови приятели, за да постигнем собствените си цели. Нашият истински тест е да вярваме, че Бог знае какво иска. Нещата, които се случват, не се случват случайно – те стават изцяло по заповед на Бога. Бог суверенно привежда в действие собствените си цели.

Ако сме в общение и единство с Бога и не осъзнаваме, че Той ни открива Своите цели, тогава вече няма да се стремим да разберем какви са те. С израстването в християнския живот за нас става все по-лесно, защото сме по-малко склонни да казваме: „Чудя се защо Бог е допуснал това или онова?“ И ние започваме да виждаме, че непреодолимата цел на Бога се крие зад всичко в живота и че Бог ни оформя в божествено  единство с тази цел.

Християнинът е човек, който вярва в познанието и мъдростта на Бога, а не в собствените си способности. Ако имаме собствена цел, тя унищожава простотата и спокойното, умерено темпо, което трябва да бъде характерно за Божиите деца.

Източник: Mu Utmost for His Highest