„Той ти е показал, човече, що е доброто; И какво иска Господ от тебе Освен да вършиш праведното, да обичаш милост, И да ходиш смирено със своя Бог?” (Михей 6:8)

Дори на най-духовните хора им е трудно да се справят с изкушението да не обичат себе си.  Веднага щом видят, че в нещо са по-добри от другите те започват да обичат себе си и да гледат отвисоко на останалите. Писанието ни дава един плашещ пример за това в историята на Саул. Той бил добре обучен и нямало равен на него в целият Израел (1 Царе 9:2). Той бил пълен с Господния Дух. Но той не вършил това, което Михей изисква в този текст. Затова той изпаднал в големи трудности и бил отхвърлен от Бога.

Отците на църквата говорят за изкушението да обичаме себе си по следния начин: „Накъдето и да хвърлиш главата на един бодил тя все ще стои изправена.” Подобно на трън това нечестиво отношение лесно пуска корен в сърцата на вярващите. За вярващите е трудно да не обичат себе си. Както казва Августин това е единственото зло, което се съчетава с добрите дела. Поради тази причина Бог позволява Неговите хора да се подхлъзнат в греха, точно както позволил на Петър и Давид да паднат.

Удивени от падането си в греха вярващите се смиряват. Те се страхуват да мислят за себе си прекалено високо и се стремят да помнят колко слаби са все още. Поради тази причина Давид вика: „Грехът ми е винаги пред мене” (Псалм 51:3).

Вярващите се смиряват като разпознават и гледат своето нечестие и грях. Те се стремят да не се чувстват горди поради делата си или дарбите на Духа, които са получили от Бога. Това означава „да ходим смирено с нашия Бог.” Ние трябва да бъдем наистина смирени, желаейки да останем в задните редици. Никога не трябва да търсим почести и похвали за добрите дела, които вършим.

Превод: Радостин Марчев