Скъпи читатели, истинска привилегия е да поговорим с д-р Надя и д-р Венци Стойкови, чието служение е обогатило и вдъхновило мнозина в трудните години на прехода в България. Ето и тяхната визитка:

Надя § Венци: Ние сме женени от почти 28 години. Имаме две деца – момче и момиче. Синът ни е женен и така от 2 години сме вече свекър и свекърва. Надя е доктор по социална педагогика. Дълги години е работила в сферата на социалните услуги за деца и семейства, преподавала е социална работа в СУ „Св. Климент Охридски“ и над 10 години работи в областта на детското правосъдие и защитата на деца, пострадали от насилие и престъпления.  От 2017 г. е управител на частно училище „Петко Р. Славейсков“, където също така преподава критично мислене и християнска етика за деца. Нейната страст е семейното консултиране. подкрепата и изграждането на семействата и отношенията в брачната двойка. Венци е доктор по класическа филология, дълги години е преподавал във ВЕБИ в сферата на Новия завет. Пастир е в църква „Кръстопът“, София. Негова страст е библейският превод.

ЕВ: Венци и Надя, вие сте една от огнените двойки, преживели ентусиазма на 90-те години, съживлението и превратностите на живота в България. Кое ви накара да свържете живота си завинаги?

Надя: Смятам, че нашата среща беше един Божествен подарък. Запознаха ни, защото и двамата освен че имахме вяра в Христос, се занимавахме с театър. Постепенно установихме, че имаме общи възгледи за живота и вярата. Венци ме впечатли с неговата топлота и грижовност, разбира се и това, колко много обичаше да изучава Библията. В началото беше приятелство, което прерасна в копнеж да бъдем заедно и да създадем семейство.

Венци: Много харесвах Надето. Освен, че беше хубава, умна и работлива, тя ме впечатляваше с любовта, която има към Бога, и способността да разбира и служи на хората.

ЕВ: И двамата сте хора на науката, но сте избрали да служите практично, не строго академично, а прилагайки онова, което сте научили и продължавате да научавате. Кое е най-трудното, което се касае за прилагане на теоретичното знание в живия живот?

Надя: Аз обичам познанието и търсенето на мъдрост, но винаги пред мен е стоял въпросът как се прилага това в живота ни. Така че това е въпрос с практическа стойност и към това съм се стремяла – познанието да се превръща в практика и живот. Това ми се струва, че не винаги е лесно – трябва мъдрост как да се живее това, което се знае.

Венци: За мен най-трудното не е едно. Най-общо казано трудностите попадат в една от две групи – трудности с науката и трудности с живота. Самото усвояване на една наука не е лесно, нито се постига наведнъж или за няколко години занимания. Науката изисква живот на придобиване, прилагане и развиване на знанието. От друга страна, животът не следва стриктно, която и да е наука. Реалността е смесица от феномени, които са изследвани от много и различни науки. Затова в живота всяка наука се прилага в синтез с други науки. А когато става дума за духовност и духовно служение, тогава науките не могат да функционират без характер, вяра и познаване на Бога. Като най-труден за мен поне ми се струва този синтез между наука и вяра. Не защото те по същност са противоречиви, а защото ние, хората според същността си сме склонни да избираме по-лесното – едното или другото – науката или вярата.

ЕВ: И двамата сте хора, които „тъкат на сто стана“ – семейство, научна работа, деца, служение. Налага ли се смяна на приоритетите, когато се касае за брака и семейството?

Надя: В живота има различни етапи, през които преминаваме и трябва да сме гъвкави. С Венци успяхме да запазим единомислие за важните неща и да се подкрепяме в това, което е важно за другия и за семейството ни. Смятам, че открихме тайната как да бъдем партньори в брака и в живота, и в служението, и в отглеждането на децата и в научната ни кариера. Това го отдавам и на Божията благодат и подкрепа в живота ни, защото не винаги ни е било лесно и сме имали и своите трудни моменти. За нас приоритет винаги е бил разбирателството между нас и животът ни пред Христос като Наш Господ и Спасител. Това ни е помагало в моментите, в които е имало нужда, да пренаредим нещата и ангажиментите или да се подкрепим във важни моменти.

Венци: Да. Отне ми време да разбера, че нито аз, нито Надето сме супергерои, които имат свръхсили и почти никакъв личен живот. И без да мога да заявя, че напълно сме разгадали трайната, научили сме се да живеем така, че да се поддържаме един друг и да се лишаваме в полза един на друг. (Аз мисля основателно, съм с усещането, че жена ми се лишава повече от мен, но поне се моля, поне моите лишения в нейна подкрепа да са навременни.) Така поотделно и заедно съумяваме да съчетаваме всичко, на което сме се посветили, без да пренебрегваме едното за сметка на другото. Ако ме питате защо все пак сме се отдали и на семейство, и на наука, и на служение, ще отговоря така – вярваме, че Бог ни е призовал.

ЕВ: Венци е експерт в гръцкия език и може с часове да ни обяснява новозаветни истории с тълкуване в оригинал. Наближава празникът на влюбените. Как се променя любовта в контекста на брака, ако трябва да използвате новозаветните думи за любов и обич в гръцкия език, д-р Стойков?  🙂  

Венци: Добре, ето как изглеждат нещата. Новият завет използва два глагола, с които предава любовта. Те по отношение на семейните взаимоотношения са използвани в текста изцяло взаимозаменяемо, сякаш са два аспекта на любовта. В един и същи контекст са използвани и по отношение на любовта на вярващите към Бога. Има обаче малка разлика между тях, която е съществена. По-често използваният глагол (agapáō и свързаното с  него съществително agápē) предава по-волевия аспект на любовта – уважение, посвещение, вярност. Другият, по-рядко използваният глагол (philéō) предава по-емоционалния аспект на любовта – харесване, привързаност, близост. Поради тази причина никъде в библейския текст няма заповед с втория глагол, понеже не може да за заповядат топли чувства и привързаност. Никъде и за Бога не ни е казано, че обича невярващите с втория глагол, защото за Него би било неприсъщо да са Му мили и приятни греховете и тези, които ги вършат. Любовта на Бога към невярващите е изразена само с първия глагол (agapáō), понеже този аспект на любовта е резултат не от симпатии, но от посвещение и се изразява в саможертва. Любовта Му обаче към вярващите е изразена и с двата глагола, защото Бог ни обича с топлота и симпатия (philéō), и с посвещение и себеотдаденост (agapáō). Тези два глагола са използвани и по отношение на любовта между съпрузите. Понякога водеща ще е емоцията и привързаността, друг път на преден план ще трябва да излезе посвещението и саможертвата. Не става за два различни типа любов, а два аспекта на любовта, които, ако не съществуват заедно, в крайна сметка няма любов между съпруг и съпруга.

ЕВ: Д-р Стойкова, какви са Вашите съвети към родителите, които предстои да пуснат децата си да излетят от семейното гнездо? Трябва ли да се подготвят по някакъв начин? Има ли библейски насоки в тази връзка?

Надя: Да, разбира се, че трябва да се пренастроим, когато децата ни пораснат и тръгват по техния път. Понякога е трудно за родителите, защото им се иска да продължат да казват и да дават съвети на децата си какво и как да го правят. Това обаче си е форма на „контролираща загриженост“ – така ще го кръстя. Един вид замаскирана тревожност, която минава през загриженост, но дълбоко в себе си се страхуваме за децата ни да не се провалят, да не сбъркат и да не си съсипят живота. Тези страхове пречат да се зарадваме на това, което сме искали – да видим децата си пораснали и самостоятелни. Това означава, че им даваме правото да решават, а ние стоим в подкрепяща роля и ако сме си свършили добре работата преди това, то няма от какво да се страхуваме. Библейската мъдрост е ясна – ако научим детето си да следва пътищата на Господ от малки, те го правят и като големи. Това, което родителите не бива да забравят, че нашите отношения с децата ни са ключов пример и модел за това как те да следват Господа. През нас те преживяват характера на Бог. Ако ние сме гневливи, сурови, осъждащи, вечно недоволни като родители, няма как децата ни да пораснат уверени, сигурни, спокойни и познаващи Божията любов. 

ЕВ: Какво бихте казали на хора, които са решили да се посветят на църковно служение, преди да са се събрали в брак? Какво трябва непременно да знаят?

Надя: Да се посветим на служение е нещо страхотно и прекрасно, но е добре да помним, че то не определя нашата ценност като хора и не ни препоръчва пред Христос. Също така трябва и да знаем, че ако след това създадем семейство, то имаме същата отговорност да се грижим и да изграждаме това семейство като наше духовно служение. Видяла съм хора, които влюбени в служенията си, загубват семействата си. Това мисля, че е от неразбиране за смисъла на семейството и неговата същност – „да се изграждаме един друг“ и да си носим теготите. Който има семейство, той трябва да знае и помни, че там също служим. Не развиваме служение, въпреки семейството ни или без значение дали имаме подкрепата на семейството ни. Точно обратното – най-доброто е да служим с пълна подкрепа и разбиране от семейството ни и ако това го няма, то да положим всяко старание, за да стигнем до единомислие и единодушие в служението и в семейството. 

Венци: Според мен нищо по-различно от това, което и тези, които са в служение като вече семейни. Първо, бракът и служението не се случват сами. Нужни са вярност, усилия и умения да разговаряме, да слушаме и да се развиваме заедно – било както съработници в служение, било като бъдеще или настоящи брачни партньори. За несемейните това означава да служат и да развиват духовността си и уменията си, но и да градят приятелства с други несемейни. А като му дойде времето, да избират мъдро своя брачен партньор. Второ, ап. Павел е прав, като казва, че докато човек е несемеен има повече свобода да служи и по-малко житейски грижи. Апостолът е прав и, че ще има хора с дар да останат без брак и така да служат с още по-голям обхват. Павел е прав и, когато дава доброто семейство като показател за това дали някой е способен и достоен да бъде водач. Или казано по друг начин – ако сме несемейни, нека служим всеотдайно, но да не се изолираме от приятелства с други несемейни и да не спираме да се израстваме духовно и личностно.

ЕВ:  Апостол Павел искрено предупреждава, че бракът е трудна работа и включва много грижи. Какъв е вашият начин за презареждане и освежаване на брачните взаимоотношения?

Надя: Отделяме си време един за друг. Това е тайната – да бъдем заедно, да си споделяме, да сме любопитни към света на другия и неговите преживявания. Когато е възможно, гледаме да пътуваме заедно или да правим неща заедно. Така продължаваме да се опознаваме и да се изненадваме един друг. Не си спестяваме комплиментите или милите думи, възхищението или благодарността един към друг за моментите на подкрепа и грижа и разбира се, когато има нужда да почистим недоразуменията между нас, не го отлагаме дълго, а знаем, че трябва да свършим и тази неприятна работата – да си кажем това, което ни е наранило, за да продължим напред. Смятам, че този баланс между два вида близост: тази, която идва от общи романтични преживявания и тази, която идва след дълбоко почистване на наранените места, е изключително важен. Това е баланс, който носи живот в брачните ни отношения и помага те да са свежи и здрави.

Венци: Ох, пътуваме натам, но ето накъде сме се запътили. Най-напред да споделяме грижите. В противен случай единият се освежава и си почива, а другият се чувства използван. После да служим по-често заедно, защото тогава заедно преживяваме освежителната сила на Светия Дух. След това да си открадваме повече кратки моменти заедно и накрая – да не спираме да разговаряме и споделяме какво се случва в нас.