Един от неизбежните вторични феномени, свързани с всяка война, са бежанците. Човешкият поток, отприщен през границите на Украйна, за момента наброява около 2 милиона и ако военните действия продължат, има реалният потенциал да се умножи многократно. Тъй като сме на пътя му, той няма да ни подмине. В тази връзка  добре е да имаме предвид няколко прости неща.

 От християнска, а и от чисто човешка гледна точка на тези хора трябва да бъде протегната ръка. Да се представят бежанците, огромната част от които жени и деца, като „нацисти“, „бандеровци“, „богаташи с джипове“, „обрали 40-те лева на българските пенсионери“ и т.н.,  е меко казано цинично. Защо мисля, че няма смисъл да обяснявам.

От чисто прагматична гледна точка, макар в краткосрочен план бежанците да представляват тежест за икономиката, в дългосрочен това съвсем не е задължително. Населението на България е едновременно застаряващо и болно и липсата на работна ръка ще се усеща все по-силно. Цели области са практически обезлюдени. Възможността да привлечем хора с близки до нас култура, етнос и език (все фактори, улесняващи интеграцията), мнозина от които са добре образовани, би трябвало да ни накара да гледаме на бежанците по съвсем различен начин. А дали ще ги накараме да се почувстват желани и приети или навлеци, от които искаме да се отървем, възможно най-бързо зависи от нас.

Междувременно войната в Украйна продължава. Всяка помощ, която може да бъде оказана на останалите там хора, трябва да бъде оказана.

Това е.