Когато попитам някой християнин кой му е любимият празник, обикновено чувам Рождество Христово или Възкресение. И да, никой досега не е казал Разпети петък. Защо ли? Обикновено свързваме Разпети петък със страдание и болка, и с право. Разпети петък е денят, когато Исус Христос бе бит от войниците на Пилат Понтийски, подиграван и оплюван от фарисеите и религиозните първенци, както и от голяма част от народа. Учениците, които Го следваха, се бяха разбягали, а жените, които Го обичаха, бяха безсилни да Му помогнат.

Да, без възкресението три дни по-късно историята на Исус щеше най-вероятно да си остане просто местен конфликт, в който един човек умира несправедливо обвинен. И макар сърцераздирателни, такива истории е имало и по-рано, има и сега – с какво тази е по-различна?

Интересното е, че Исус ни е казал да помним не възкресението Му, а смъртта Му. Даже не просто веднъж да си спомним, а „всеки път, когато ядете този хляб и пиете тази чаша, възвестявате смъртта на Господа, докато дойде Той“ (1 Кор. 11:26). И сам Павел казва в 1 Кор. 2:2, че е „решил да не знае нищо друго освен Исус Христос, и то Христос разпънат“. Не възкръснал и жив, а разпънат. Защо?

Защото Исус дойде на земята за това – да умре. Не просто да умре, а да умре за греховете на човечеството, така че всички, които вярват в Него, да не умрат, но да имат вечен живот (Йоан 3:16). Неговата смърт е тази, която донася оправдание за всички, които вярват, че Исус Назарянинът е Христос, Божият Син. Христовата кръв ни очиства от греховете, малки или големи, тайни или явни – и ни дава достъп до Божия престол, където да пристъпваме с дръзновение, че сме Божии деца. Христовото тяло е не просто нещо, което приемаме, когато имаме Господна вечеря, но всеки един християнин е част от тялото Му – църквата. Мястото, където да се насърчаваме едни други, да се изобличаваме, да растем заедно в познаване на Бога и Неговия Син Исус Христос, на когото сме призовани да приличаме все повече (Еф. 4:11-16).

Макар и Разпети петък да е ден, в който да си спомняме за предсмъртните страдания на Исус, ние като вярващи знаем, че не пироните задържаха Исус на кръста – а нашите собствени грехове, и любовта на Бога към грешници като жестоките римски войници, безверните себеправедни фарисеи и мене. Затова, нека погледнем на Голгота, там, където някога е бил разпънат синът на един дърводелец, и ако Го разпознаем като Божий Син – да се запитаме дали смъртта Му има същото значение за нас, каквото и за Павел в 1 Коринтяни 2:2? Дали не обръщаме повече внимание на чудното Му възкресение, което ни дава надежда, отколкото на ужасната Му смърт, която ни примирява с Бога?