Първата част можете да си припомните тук.
Приемам, че това е смисълът на всички тези думи, които ме плашат най-много. Томас Мор казва: „Ако правиш договор с Бога за това доколко ще Му служиш, ще откриеш, че сам си се подписал и на двете места за подпис”. Лоу, с неговия ужасен, хладен глас, казва: „Много ще бъдат отхвърлени в последния ден, не защото са вложили време и усилия за тяхното спасение, но защото не са вложили достатъчно време и усилия”; и по-късно, в неговия по-богат, Бехменитски период казва: „Ако не си избрал Божието царство, в крайна сметка няма да има значение какво си избрал вместо него”. Това са трудни за приемане думи. Наистина ли няма значение дали това, което сме избрали е жени или патриотизъм, кокаин или изкуство, уиски или място в правителството, пари или наука? Е, със сигурност няма съществено значение. Ще сме пропуснали целта, за която сме били създадени и ще сме отхвърлили единственото нещо, което удовлетворява. Има ли значение за човек, който умира в пустиня чрез кой избор на маршрут е пропуснал единствения кладенец?
Забележителен факт е, че по тази тема Небето и Адът говорят в един тон. Изкусителят ми казва: "Внимавай. Помисли колко ще ти донесе това добро, колко ще ти струва приемането на тази благодат.” Но Нашият Господ също ни казва да пресметнем цената. Дори в човешките дела се отдава голямо значение на съгласието на онези, чието свидетелство почти никога не е такова на съгласие. В този случай, още повече. Става пределно ясно, че между Небето и Ада гребането няма голямо значение. Това, което има значение, което Небето желае и от което Адът се страхува, е точно тази следваща крачка – извън нашата зона на удобство, извън собствения ни контрол.
И все пак не изпадам в отчаяние. В този момент ставам това, което някои биха нарекли много евангелски; във всеки случай много непелагиански. Не мисля , че каквото и да е усилие на моята собствена воля може да сложи край веднъж завинаги на този копнеж за ограничена отговорност, тази фатална резервираност. Само Бог може. Имам солидна вяра и надежда, че Той ще го стори. Разбира се, нямам предвид, че от това следва аз “да се отпусна безучастно“. Това, което Бог прави за нас, Той го прави в нас. Процесът на това действие ми прилича (и не бъркам) на дневни или почасови повтарящи се упражнения на собствената ми воля в отказ от това отношение, особено всяка сутрин, защото то като черупка пораства около мен всяка нощ.
Провалите ще бъдат простени; примирението обаче е фатално – позволеното, регламентирано наличие на област в себе си, за която все още претендираме, че е наша собствена. Може никога, от тази страна на смъртта, да не успеем да изгоним натрапника извън нашата територия, но трябва да сме в Съпротивата, а не в режима на Виши***. И доколкото разбирам нещата аз, това трябва да се прави в началото на всеки нов ден. Нашата сутрешна молитва трябва да бъде тази на Подражанието: Da hodie perfecte incipere — помогни ми да започна деня непорочно, защото днес още нищо не съм направил.
Превод: Пеги Бонова