Понякога в Писанието се натъквам на словосъчетания или изрази, които на пръв поглед звучат абсурдно или най- малкото неразбираемо. И когато такива изрази се срещат достатъчно често в библейския текст е ясно, че нито са случайни, нито странността им е неволна. 

Който принася жертва на хвала, той Ме прославя; 

Псалми 50:23 (В английския ESV превод се казва “който принася благодарност като жертва”) Принеси на Бога жертва на хваление

Псалми 50:14 (В английския ESV превод се казва “жертва на благодарност”)‬‬ И сега главата ми ще се издигне над неприятелите ми, които ме обкръжават; и ще принеса в скинията Му жертва на възклицания, ще пея, да! Ще славословя Господа.

Псалми 27:6. (В английския ESV превод се казва “жертви с радостни викове”)

‬‬‬‬Как е възможно хвалението или поклонението пред Бога да се определя като жертва? Това е едно от най- приятните неща- с нищо не се усеща като жертва, напротив- носи дълбоко удовлетворение и задоволство. Възможно ли е, умишлено или подсъзнателно, псалмистите, които наистина са разбирали значението на жертването, да са имали предвид точно това- че изказите на благодарност, хваление, възклицание са вид жертва- в истинския “кървав” смисъл на думата. Възможно ли е псалмистите да ни намекват, че при Бога се идва оголен, наранен и окървавен, когато си разбрал колко струва любовта Му към нас и колко от нас трябва Му позволим да отреже и пожертва, за да се приближим до святостта Му? 

Според К. С. Луис една от най- срещаните поетически форми в псалмите е повторението на едни и същи концепции с две различни изречения: “Най-категорично Псалмите трябва да се четат като стихотворения;  като лирика, с всички волности и всички формалности, с хиперболите, с емоционалните, а не логическите връзки, които са присъщи на лириката.

Те трябва да се четат като стихотворения, за да бъдат разбрани; 

Тяхната главна формална характеристика, най-очевидният елемент в тяхната структура, за щастие е този, който оцелява в превода.  Повечето читатели ще знаят, че имам предвид това, което учените наричат „паралелизъм“;  тоест практиката да се казва едно и също нещо два пъти с различни думи.” (Разсъждения върху псалмите, К. С. Луис)

Ако Луис е прав, а аз му вярвам, ето какво казват същите псалмисти с принципа на паралелизъм: 

Който принася жертва на хвала, той Ме прославя; И на онзи, който оправя пътя си, ще покажа Божието спасение.  Псалми 50:23

Принеси на Бога жертва на хваление и изпълни на Всевишния оброците си;  Псалми 50:14

Изглежда псалмистите намират равнопоставеност между поклонението (хвалението) пред и към Бога и послушанието към Бога или следването на Неговия път. 

Има няколко места в Новия завет, които дават същото обяснение от друг ъгъл. 

“Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират.”  (Матей‬ ‭7:13-14‬)‭

“Истина ви казвам: докато не се промените и не станете като малки деца, никога няма да влезете в небесното царство.” ( Матей 18:3)

А Исус каза на учениците Си: Истина ви казвам: Трудно ще влезе богат в небесното царство. (Матей 19:3)

Богатият има много, носи със себе си много притежания. През тясната порта се влиза почти гол- без никакви подплънки от гордост, самоувереност, лицемерие и собствени успехи – налага се да се разделим с тях, ако ще минем. Налага се да се “смалим” по такъв начин, че да станем като дете. 

Ами ако пътят след тясната порта е още по- тесен? Ако прилича на греда или опънато въже, по което трябва внимателно да балансираш? Ако се съди по препоръките в посланията на апостолите, християнският живот изключително много прилича на такова балансиране по ръба. Много е трудно да запазиш баланс ако на раменете ти неравномерно тежат грижи, притежания, гордост, богатства… най- добре да оставиш всичкия товар и пак едва ли ще е лесно- сякаш почти ти трябва балансьор- нещо като кръст, който да носиш всеки ден… 

Кръстът може и да тежи, но трябва добре да пресметнем колко струва ученичеството. Исус веднъж говори за това: 

“Който не носи своя кръст и не върви след Мене, не може да бъде Мой ученик. Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските, дали ще има с какво да я довърши? Да не би, като положи основа, а не може да довърши, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват:” (Лука‬ ‭14:27-29‬)

Така се разпродава или раздава “богатството” на стария непокорен, лишен от поклонение живот. Освобождаваш място, смиряваш се до размерите на “ония най- малките”, даваш си сметка какво означава всеки ден да носиш необяснимото – леко иго на Исус‭ и ставаш пътешественик, който се връща обратно у дома. 

“И така, ако някой от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде Мой ученик.” (Лука‬ ‭14:33‬)

Изразът “жертва на хваление” вече не ми се струва толкова странен. Той е израз за радост, достигната чрез съпреживяно страдание. 

“И така, бъдете подражатели на Бога като възлюбени чеда и ходете в любов, както и Христос ни възлюби и предаде Себе Си за нас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма.” (Ефесяни‬ ‭5:1-2)