И като забелязваше как поканените избираха първите столове, каза им притча, думайки: Когато те покани някой на сватба, не сядай на първия стол, да не би да е бил поканен от него по-почетен от тебе, и дойде този, който е поканил и тебе и него, и ти рече: Отстъпи това място на този човек; и тогава ще почнеш със срам да заемаш последното място. Но когато те поканят, иди и седни на последното място, и когато дойде този, който те е поканил, да ти рече: Приятелю, мини по-горе. Тогава ще имаш почит пред всички тия, които седят с тебе на трапезата. Защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си ще се възвиси.
Лука 14:7-11
История за срам и почит. Но дали си даваме сметка пред кого се засрамваме и от кого сме почетени в единия и другия случай?
Разказвачът ясно посочва – “пред всички тия, които седят с тебе на трапезата”. Срамът от хората и похвалата от хората.
Когато беше сватбата на голямата ми дъщеря, ресторантът беше тесен и дълъг. И в най-отдалечената част бяха разпределени хората, които се предполагаше, че ще проявят най-голяма съпричастност към домакините на събитието. За тях мястото на събитието, което неизбежно носи знака на някаква социална йерархия, би трябвало да има най-малко значение, защото се очаква да са най-уверени в доброто отношение и сърдечна любов на поканилите ги.
Никъде в историята, разказана от Исус не се коментира, че Домакинът на сватбата пренебрегва седналите накрая или почита седналите отпред. Изрично се посочва, че усещането за срам и почит е спрямо другите присъстващи.
И така притча за една от големите драми в живота ни. Какво ще кажат другите? Как изглеждаме в очите на другите? Какво съм постигнал спрямо другите? Къде се намирам, измерено спрямо другите? И без да конфронтира директно тази наша нужда от значимост в очите на ближните, Христос казва – а защо не опитате да живеете със смирение? Какво би станало, ако се пуснете от тази нужда от утвърждаване чрез хорско одобрение и уважение и се съсредоточите върху радостта от Домакина?
Какво би станало ако водещата ни мисъл е от какво има нужда самото тържество? Може би се налага по някаква причина някой друг поканен да седи на първия стол? Това намалява ли радостта ни, че Домакинът ни е поканил? От какво сме удовлетворени – от това, че Домакинът желае да сподели сватбата с нас или от признанието, което искаме да получим от другите поканени?
А ако някой път Домакинът има нужда от нас отпред от какво сме развълнувани – от това, че Домакинът има някаква нужда, за която да му послужим или от това, че другите ще ни признаят и забележат?
Истината е, че и оставайки отзад и следвайки поканата да се преместим напред, просто обслужваме нуждата на Домакина. Проявяваме нашата любов и привързаност към Него. За нас самите, самата Му покана е повод за радост и удовлетворение, а не забележителното или незабележително пред другите място.
А тогава вече ние сме се настроили по духа на Домакина. Ние сме привързани към Него чрез любов и сърдечно приятелство. А не чрез задоволяване на нуждата от значимост в очите на другите. И това е истинското възвисяване, в което смирението ни води.