„А Исус като прие оцета каза: Свърши се!”
(Йоан 19:30)
Има огромна разлика между това просто да завършиш нещо, да стигнеш до неговия край („Искам това да свърши,” казваме ние) и приключването му е пълния смисъл на думата, довеждайки го до неговата крайна цел и изпълнение. Според Йоан, няма съмнение, че Исус „приключва” на кръста това, което Неговият Отец е възнамерявал Той да направи от преди създаването на света. Йоановият Исус, издигнатият Исус според Божията перспектива, е толкова различен от Исус в другите евангелия, Който е потънал в агонизираща пот в градината и понася целият ужас на човешкото изоставяне на кръста. Нуждаем се и от двете картини и то отчаяно, понеже заедно те ни дават цялостния парадокс на Бога/Човека. Но защо се нуждаем особено от Исус, според Йоан на Разпети петък?
Вероятно ключът е в начина на „приключването.” Понеже Йоан не пише единствено от перспективата на трагичното развитие на човешката история – обвързаното с времето, хоризонтално течение – но вече хвърля пронизващата светлина на Божието значение на неговия изход – ние знаем, че това, което се случва, не е просто едно „свършване,” а едно приключване. „Когато Исус видя, че всичко е приключило,” пише Йоан, „наведе глава и предаде Богу дух.” Това, което би било безсмислено – ирационалност, или просто грешка (убийството на погрешния човек по погрешни причини) – се оказва тук, при Йоан, с непогрешима убеденост, Божието окончателно приключване, спасението на света. Това е все едно да гледаме надолу към гърба на умиращия и потящ се Исус, отгоре, както св. Йоан Кръстни веднъж описва умиращия Исус, знаейки че независимо от изгледа, всичко е наред.
Но тази убеденост лесно ни подвежда да схванем нещата погрешно. Можем да ѝ припишем нормалност, но когато се стигне до момента да я свържем със собствения си живот тя изглежда празна и чужда, сякаш Йоановият Исус е бил някакъв супермен, на когото не влияят ограниченията на пространството и времето и чиято магия няма много общо с унизителните детайли на собствения ни живот. Той е живял в един свят на архетипен смисъл; ние живеем в света на баналността. Неговото страдание е героично и променящо; нашето е просто патетично и безсмислено.
Но тук се крие уловката. Понеже нашите най-лоши преживявания на болка, страдание или тъга толкова често имат това качество на безсмислие. Ако можехме да принудим умовете си да видят, че това – моята лична тъга, моята непоклатима вина, моят труден брак, моята повтаряща се глупост, моята пристрастеност, моят лош шанс на съдба или гени – където нещата, от които най-дълбоката човешка удовлетвореност може дори сега да бъде разрушена щяхме да накараме най-задоволителната светска психология да ни направи отново радостни. Но това ние не можем да сторим.
Понеже за нас изглежда невъзможно да вярваме, че Бог е позволил аз да премина през тази агония, тази загуба, тази болест, да бъда съвършената наковалня, на която да бъде изковано моето спасение, моята собствена „слава.” И все пак това е, което Йоановата история за страданията, разбрана правилно, казва. Тя не казва, че някога имало един супермен, който преминал през всички тези зли за мен неща и направил едно неприсъщо чудо, което аз не мога да проумея. Нито пък казва, че страданието е добро само по себе си, и аз не трябва да се стремя с всички сили да избягам от него, когато това е възможно, използвайки всички клинични и терапевтични способи, които ми предлага модерният свят.
Когато се покланяме и почитаме светия кръст на Разпети петък има няколко неща, които не трябва да правим. Ние не се съгласяваме с една продължаваща несправедливост, насилие или злоупотреба в нашия свят: това би било пренебрежение или страхливост. Ние не гласуваме за пасивно приемане на злоупотребата със сила: това би било мазохизъм. Ние не казваме, че човешката агония и страдание все пак са съвсем нормални или че посредством някаква магия на ума над материята мога да скръцна със зъби и да видя нещата от другата страна: това би било стоицизъм.
Не, когато се покланяме на Разпети петък ние казваме – не само с умовете си (които често са объркани и съмняващи се), но и с цялата си същност – че всичката ни надежда лежи в нещо вече направено от Бога/Човека в мрачния час преди много време и веднъж завинаги. Често ние не можем да почувстваме това заради тъмнината, още по-малко пък да го видим. Често ние сме смазани от собствената си болка и от болката на другите, от нашия собствен грях и от този на другите. Но Бог е направил това, което единствено Бог може да направи и в центъра на бурята вече се оформя това спокойно място на триумф, което Йоан нарича космическата „слава” на Исус и която Той пази и за нас. Това е „приключването,” което Исус направи и което не е просто завършване, а достигане на целта.
И докато чакаме в това мъртво време на Светата събота идването на възкресението, там ние поставяме нашата надежда. „Свърши се”.
Превод: Радостин Марчев