Всеки човек го преживява – рано или късно. Някой, когото сме обичали, умира. Очите му се затварят завинаги. Повече няма да чуваме гласа му. Този, на когото сме свикнали да се обръщаме за подкрепа и съвет вече го няма. Родител, роднина, приятел, брачен партньор, „плът от плътта ни и кост от костите ни“, понякога дори дете.
Няма човек, който да има власт над духа та да задържи духа, Нито да има власт над деня на смъртта; И в тая война няма уволнение.
(Еклисиаст 8:8)
Нещо повече, ние знаем (макар че не обичаме да мислим, още по малко пък да говори за това), че накрая – рано или късно – същото ще се случи и с нас. Това е една от темите, към която почти цинично, отново и отново се връща авторът на древната книга „Еклисиаст“. Бруталността на неговото заключение поразително контрастира с прекрасния, метафорично натоварен език, с който той се изразява:
И помни Създателя си в дните на младостта си, преди да дойдат дните на злото, и стигнат годините, когато ще речеш: Нямам наслада от тях, – преди да се помрачи слънцето и светлината, луната и звездите, и да се върнат облаците подир дъжда; Когато стражите на къщата ще треперят, и силните мъже ще се прегърбят, и ония, които мелят, ще престанат защото намаляха, и на тия, които гледат през прозорците, ще се стъмни; Когато вратите ще се затворят при пътя, като отслабне гласът на мелницата; И при гласа на птицата ще стане човек, и всичките звукове на песента ще отслабнат; Още когато ще се боят от всичко, що е високо, и ще треперят в пътя; Когато бадемът се разцъфти, и скакалецът натегне, и всяка охота изчезне; Защото човек отива във вечния си дом, и жалеещите обикалят улиците, – преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша, или се строши стомната при извора, или се счупи колелото над кладенеца, и се върне пръстта в земята както е била, и духът се върне при Бога, Който го е дал. Суета на суетите, казва проповедникът, всичко е суета.
(Еклисиаст 12:1-8)
Точно това се е случило с Лазар. В една емоционално наситена, но в същото време и доста тривиална история, Йоан 11 ни разказва, че след кратко боледуване Лазар, „любещ брат, примерен гражданин, близък приятел“ (както клиширано пишат по некролозите), е издишал последния си дъх. Сестрите му безутешно плачат на гроба, а техните съседи са се събрали около тях в напразен опит да ги утешат – вероятно без да знаят как точно могат да го направят. В края на краищата Лазар е умрял. От това няма връщане назад.
Само че този път Лазар се връща. Исус застава пред гроба му и само с една дума прави мъртвия да излезе жив.
Има толкова много любопитни въпроси, свързани с този текст. Как мъртвият Лазар е чул гласа на Христос? По какъв начин един дух, отделил се от своето тяло, може да върне обратно и да се свърже обратно с него? Наистина ли човек се състои от две различни природи – наричани съвсем условно телесна и духовна – или нашата представа е изцяло погрешна? Как процесите на разложението (Йоан 11:49 – Господи, смърди вече, защото е от четири дни в гроба) потичат в обратна посока? С една дума, какво всъщност означава да възкръснеш? Никой от нас не знае и за съжаление Лазар не ни е оставил спомените си.
Всъщност нашият интерес към тези въпроси не е никак абстрактен, понеже това, което се е случило с Лазар, някой ден ще се случи и с нас.
Аз съм възкресението и животът, казва Исус на Марта, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее (Йоан 11:25).
И отново:
Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му, и ще излязат
(Йоан 5:28-29)
Възкресението на Лазар е един предвестник на възкресението на Самия Исус. Приликите са повече от явни. И двамата са мъртви от няколко дена (Исус три, а Лазар четири); и двамата са повити със саван; и двамата са положени в гроб затворен в камък, който след това бива отвален; и двамата са оплаквани от жени; и двамата излизат от гробовете си.
Но разликите са също толкова големи. Лазар умира от естествена смърт, а Исус дава живота Си, за да унищожи „естественото“ на тази смърт; Лазар възкръсва за един естествен живот, но остава смъртен и някой ден ще умре отново, а Исус възкръсва с едно преобразено тяло, което никога повече няма да вкуси смърт; Лазар е извикан от Исус, а Исус възкръсва, за да може да извика обратно от смъртта всички, които вярват в Него.
Възкресението на Лазар сочи към възкресението на Исус, но възкресението на Исус сочи напред – към нашето собствено възкресение. Затова Възкресение наистина е Великден, празник, който касае всеки един от нас и по този начин наш собствен, личен празник. Възкресението ни е поднесено като подарък и светът никога вече няма да бъде същият. Не трябва да бъде същият и нашият живот.
Вярваш ли това? (Йоан 11:25-26)?
ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО!