Не знам дали скоро сте размишлявали върху една тема, която винаги е била актуална, но не винаги е била коментирана. Какво може да подтикне един човек да повярва в заблуди? Дали винаги всичко опира само до вярване в истината или имат намеса и някакви вътрешни търсения, подбуди. Лесно ли се заблуждава човек или е нужно определено време това да се случи?

От зараждането на Христовата църква са се появили най-различни учения, които са излизали извън рамката на библейската истина. Апостолите са виждали случващото се и в различни послания са писали със загриженост към вярващите. Не са били редки случаите, когато са изобличавали определени хора и техните учения, с цел да предпазят църквата. (2 Тим. 2:16-18; Гал. 1:6-8; 1 Йоан 2:18-19 и др. ) Дори самият Господ Исус Христос в книгата Откровение изобличава учението на Валаам и николаитите, и жената Езавел.

 (Откр. 2:14,15,20)

Когато четем тези библейски пасажи, не можем да останем безразлични и да си кажем, че това са били само проблеми на ранната църква. Защото през цялата църковна история е имало хора, които са проповядвали лъжливи и заблудителни учения. Въпросите, които обаче искам да засегна, са по-скоро към профила на човека, който допуска заблудата в себе си. Напълно е възможно да не успея да изтъкна всички характерни черти за групата от хора, които искам да коментирам. Но ще направя опит да споделя поне тези, които аз съм успял да осъзная.

 Вътрешна потребност

 Никой не би предпочел заблудата пред истината, ако тя е очевидна. Но ако човек дълбоко в себе си усеща вътрешна неудовлетвореност, е много вероятно да потърси начини, чрез които да промени своето състояние. Причините могат да бъдат най-различни като в тях включвам: обидата, лъжата, отхвърлянето, семейни проблеми, вътрешно църковни проблеми и т.нат. Не искам да пренебрегвам всичко, което изброих и със сигурност още причини могат да бъдат добавени, но искам да насоча вниманието ви в една друга посока. Търсенето на нещо ново – като потребност. В град Самария  живеел един човек, който се казвал Симон. Той представял себе си за велика личност, правил  магии и учудвал мнозина, които живеели в този град. Всички внимавали на това, което той правил, защото казвали, че това е така наречената Божия сила. 

(Деяния 8:9,10) 

Новото винаги е интересно и привлича вниманието. Чудесата винаги са били притегателна сила, не само защото хората имат своите търсения на свръхестетсвеното, а и защото много хора се нуждаят от чудо в живота си. Но какво е подтиквало тези човеци да вярват, че това е Божията сила? Може би причината е била тази, че никога не са виждали истинската Божия сила. Господ Исус ни казва какви са причините хората да се заблуждават. 

„Исус им рече: Не за това ли се заблуждавате, понеже не знаете Писанията, нито Божията сила?” Марк. 12:24

От тези думи ние можем да разберем, че когато човек не познава Божията сила, то той лесно би се заблудил. Затова и днес намират такава известност човеци, които представят себе си за велики личности, вършейки велики дела. Не трябва да ни учудва фактът, че желанието да вкусиш, усетиш свръхестественото винаги е било като вътрешен мотив към подобни събрания, на които се обещават че ще има чудеса и знамения. Хората отиват, защото искат да преживеят нещо ново. А често причината е тази, че предварително им се обещава, че ще го преживеят. Затова те отиват и са готови да платят достатъчно пари за транспорт и дори за вход където има, за да чуят нещо ново. За да видят и преживеят нещо необикновено.  

Ап. Павел предупреждава своя съработник Тимотей за изявата на тази вътрешна не дотолкова разбрана потребност. 

„Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но понеже ги сърбят ушите, ще си натрупат учители по своите страсти, и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните.” 

2 Тим. 4:3,4

Не може да не спрем вниманието си върху истинската причина за появата на тази потребност. Тя се корени в съзнателното отвръщане от истината. Това е лично решение на дадената личност. Състояние, в което човек не желае да слуша здравото учение, защото то го изобличава и подтиква към истинска духовна промяна. Затова такива човеци избират да потърсят учители, които да им говорят думи, които да са в синхрон с техните страсти. Христос ясно казва, че хората, които не познават Писанията (Божието слово), се заблуждават. Аз си мисля, че до голяма степен непознаването на Писанието, е в резултат от нежеланието да се прекъсне греховният начин на живот. Точно заради това е невъзможно да има съжителство между Божието слово и греха в сърцето на човека. Или едното ще владее, или другото.

Липса на критичен анализ

 Когато размишляваме върху профила на заблудения човек, е добре да спрем вниманието си и върху начина му на разсъждение. Изглежда такива хора не успяват да филтрират информацията, която стига до тях. Ще използвам израза  „приемат за чиста монета” всичко, което им се предлага. В тях изглежда не се появяват въпроси, които целят не да подценят, а по-скоро да проверят дали това, което виждат и чуват е истина. Стремежът на береяните да проверяват всичко, като изследват Писанията и видят дали е вярно, сякаш не се появява на преден план. А по-скоро действа притегателната сила на личността, която проповядва и върши определени дела. Такива хора не подлагат на съмнение всичко, което чуят или видят, защото погрешно са се убедили, че лидерът поради неговата известност, владее безпогрешно истината. Или с други думи, понеже той казва, че Бог го е избрал, е невъзможно да сбърка или да подведе някого. Овчедушието е присъща черта на наивните и лековерни хора. Ап. Павел укорява коринтяните в своето Второ послание към тях, като им пише: „Защото вие, като сте разумни, с готовност търпите безумните; понеже търпите, ако някой ви заробва, ако ви изпояжда, ако ви обира, ако се превъзнася, ако ви бие по лицето.”

 2 Кор. 11:19,20 

За да могат тези вярващи да търпят такива хора, то тогава изниква въпроса: кое ги е подмамило? Малко преди това апостолът пише: „И не е чудно; защото сам сатана се преправя на светъл ангел; тъй че, не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата. Но тяхната сетнина ще бъде според делата им.” 

2 Кор. 11:14,15 

От една страна заблуждението е дошло чрез преправянето на тези хора в служители на правдата. Харизмата, обаянието, интелектът, знанието на дадената личност винаги влияе върху аудиторията. Но от друга страна нежеланието на коринтяните да отхвърлят лъжеучителите, дава възможност за отделянето им от истината. Всичко е двупосочно. Затова никой не трябва да бъде до такава степен наивен и доверчив, че да приема определена личност или група от хора за безпогрешни. Това качество е присъщо единствено и само за Бога, но не и за човеците. Мисля си, че понякога поради тази причина обръщаме почитта към дадена личност в чиста доза идолопоклонство. Вече спираме да анализираме, проверяваме, изпитваме и се подлагаме на едно системно облъчване с информация, която може и да се разминава напълно с Божието слово. Но понеже сме решили, че конкретната личност не може да сгреши, затова и нито се замисляме, нито желаем да проверим дали Библията по същия начин представя нещата.

 Духовна обремененост

 Възможно ли е заблудата да бъде дух, който да има контрол над човека? За да дадем отговор на този въпрос е добре отново да се обърнем към Божието слово.

 Ап. Йоан прави едно много значимо разграничение между духа на истина и духа на заблудата. „Ние сме от Бога; който познава Бога, нас слуша; който не е от Бога, не ни слуша. По това разпознаваме духа на истината и духа на заблудата.” 

1 Йоан 4:6 

Апостолът пише тези думи във връзка с личната отговорност на всеки вярващ да изпитва духовете дали са от Бога или не. Събужда интерес  становището, което защитава евангелистът. Изглежда е имало хора, които са твърдели, че апостол Йоан и всички негови съработници не са изпратени от Бога. Като по този начин те не само са подронвали техния авторитет като служители на правдата, но и са отхвърляли Божието действие в живота им. Може би заради това толкова ясно апостолът заявява, че те са от Бога изпратени, и че всеки който е също от Бога, слуша тяхното послание. Тук писателят намесва като ясно доказателство действието на Божия Дух, Който и самият Христос нарича Дух на истината. 

(Йоан 16:13)

Той е Онзи, Който може не само да открие истината на заблудения, но и да го води в истината до края на живота му. От другата страна обаче стои духът на заблудата. Кой е този дух и можем ли да намерим някакви други потвърждения в Божието слово. „А Духът изрично казва, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения.” 

1 Тим. 4:1

Ап. Павел пише на младия си съработник за откровение, което той е получил от Духа. В него Светият Дух предупреждава вярващите, че в последните времена поради отстъпването от истинската вяра, хората ще бъдат подлъгани от измамителни или заблудителни духове, които ще учат хората на бесовски учения. От тези думи ние не можем да не забележим, че тук не се говори за някакво неопределено заблудително влияние само, а по-скоро се говори за заблудителния дух като личност, който активно чрез бесовски учения отдалечава вярващите от истината. 

В 3 Царе 22 глава, както и във 2 Летописи 18 глава се говори за едно видение, което има пророк Михей. Пророкът вижда Господ на Неговия престол и Той пита кой ще примами израилевия цар Ахаав да отиде в битка и да загине. Изведнъж се появява един лъжлив дух, който споделя как той ще подмами всички пророци да пророкуват победа на Ахаав и после царят ще отиде да воюва, и да бъде убит. Няма как със сигурност да кажем, че този лъжлив дух е абсолютно същия с духа на заблудата, но те имат сходно влияние. 

Заблудата действа в резултат на лъжа, затова ако не са два различни духа, то напълно е възможно да е един и същ. Но как е възможно духът на заблудата до такава степен да завладее човека, че той да се отклони от истината в такава гибелна степен. Апостол Павел ни дава отговор на този въпрос. „… защото не приеха да обичат истината, за да се спасят. И затова Бог праща заблуда да действа между тях, за да повярват лъжа, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали истина, а са имали благоволение към неправдата.”

 2 Сол. 2:10-12 

Всичко започва от любовта към истината. Коя е тази истина? Господ Исус казва: „Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина.” Йоан 17:17

Когато един човек не обича Божието слово и не желае да живее според него, то той рано или късно ще изпадне в заблуда. Или казано по друг начин, духът на заблудата ще го отдели от истината, защото е предпочел да има благоволение към неправдата. Заради това Бог допуска заблудата да влияе в живота на тези хора, защото те съзнателно отхвърлят Неговото слово. Всичко това довежда до такова закоравяване на сърцето, че тогава думите на ап. Павел звучат много на място: „нито давайте място на дявола.” 

Ефесяни 4:8 

Липсата на любов към Словото на Бога и съзнателното предпочитане на неправдата, са като отворена врата за действието на духа на заблудата. Тази духовна обремененост е лесно разпознаваема. Защото при нея човек не се чувства свободен да живее според истината или бързо изопачава Божието слово, като го преиначава към собствените си разбирания и ситуация. Много пъти духът на заблудата се крие зад маската на уж искрените намерения, а всъщност резултатът са развалени плодове. 

Заради това вярващият човек има отговорности, които не трябва никога да пренебрегва. В края искам да дам няколко насоки, до които съм успял да стигна и вярвам, че ще бъдат от полза на някого. Убеден съм, че искрено вярващият човек трябва: да обича Словото на Бога, като се стреми да го живее;  да изследва и изпитва всичко като го сравнява с Библията, независимо кой е човекът, който му говори; да се вглежда в живота на тази личност, която му говори, а защо не и в неговото семейство; да не се доверява на всеки, който издига себе си за Божий служител; да поставя Господ винаги над всичко и всеки. 

Накрая е добре да си напомним, че за да можем да останем в пътя на истината и да го извървим докрай, със сигурност не трябва да се надяваме единствено на себе си, а на Бога. Защото осъзнавам, че човек може да изпадне в тази крайност, че всичко зависи единствено и само от него. Тоест, ако вярващият се пази от духа на заблудата, то той ще успее да се опази. Не, това обаче се опитвам да твърдя, а по-скоро че вярващият трябва да осъзнае, че той самият има отговорност към себе си да се пази. От друга страна обаче, това не изключва нашата отговорност. Не трябва да забравяме, че Господ е Онзи, Който единствен има силата да ни опази от духа на заблудата. Затова е добре да си напомним, че нашата зависимост е единствено и само от Него.

„Но верен е Господ, Който ще ви утвърди и ще ви опази от лукавия.” 

 2 Сол. 3:3