В Куба един от най-фините механизми на злото е наречен „нормализиране“. То не е нищо повече от приемане на злото като обичайна част от живота ни. Ние не само приемаме присъствието му за даденост, но и съсредоточаваме енергията си не върху това да го елиминираме и да се освободим от него, а върху това да разберем как да продължим да вървим, въпреки че спъва стъпките ни, връзва ръцете ни и ни задушава.
На пръв поглед религиозната свобода се зачита в Куба. Като цяло църквите са отворени, богослужението е позволено, младите хора се събират, човек може открито да говори за Бога, да има Библия и да носи религиозни символи. И все пак в Куба има жажда за Бога.
Истината е, че има вселена от реалности, които потискат пълното упражняване на религиозната свобода в Куба. Много от нас не са имали друг избор освен да го приемат като „нормално“.
Не е нормално обаче, да има Служба по религиозните въпроси, ръководена от Комунистическата партия, която да наблюдава и да се опитва да контролира всяко едно движение на Църквата. Не е нормално тази служба да оказва натиск върху кубинските епископи да ограничават социалните действия или политическите действия на свещеници и ангажирани вярващи.
Не е нормално да искаме разрешителни за каквото и да е публично изразяване на вяра.
Не е нормално да няма достъп до медийни комуникации и на Църквата да ѝ се забранява да има свои.
Не е нормално на различни деноминации да бъде отказан достъп до националните образователни и здравни системи и да не могат да имат собствени училища и здравни заведения.
Не е нормално Църквата да бъде тормозена, че защитава невинността на политическите затворници и че подпомага семействата им.
Не е нормално свещеници, монахини и миряни, които, водени от вярата си, говорят в защита на хората, да са изправени пред тормоз и клевета.
Борбата (директно и открито) за решаване на тези проблеми би довела само до нашето унищожение или обезсърчение. Това е лукс, който не можем да си позволим.
Следователно, ние търсим всеки възможен отвор, който позволява на светлината на вярата да изгрее. Ние систематично пренебрегваме заплахите и атаките от Службата по религиозните въпроси и други държавни агенти. Ние многократно настояваме за разрешенията, необходими за възстановяване на нашите църковни сгради и разрешения за изразяване на нашата вяра публично. Купуваме къщи и ги регистрираме на [имената] на доверени лица, за да ги превърнем в църкви. Ние разпространяваме евангелски материали на ръка и използваме личните си социални мрежи. Намираме свои собствени начини за получаване и разпространение на лекарства, храна, дрехи – всичко, което може да облекчи несигурното положение на хората.
Не можем обаче да отречем, че този живот на борба и оцеляване ни изтощава. Хората могат да се изправят пред всякаква война, но те не са създадени да живеят постоянно в [състояние на] война, а нашата война продължава 65 години – 65 дълги години, в които трябваше да започваме отново и отново, борейки се със система, алергична към основните ценности на християнската вяра. Система, която е нащрек, когато чуе за истина, справедливост, свобода и доброта, в които те не са протагонисти и администратори.
Ние ще продължим да се борим, въпреки високата цена, но трябва да знаем, че не сме сами, че има други, които защитават истината, когато другите лъжат за кубинския рай, който не съществува.
Трябва да знаем, че има и други, които няма да подиграват официалната пропаганда и ще заклеймят всичко, което обвързва духа ни и потиска действията ни.
Трябва да знаем, че има и други, които ден след ден се молят за нас на Бога, който ни обединява, искат желаната свобода, обръщането на нашия народ и прошка за онези, които ни потискат и трябва да отворят душите си за Бога, който е и техен Баща.
International Christian Concern