Пред очите ми са и двете: едната от изгаряне, другата от лепенките. За раните на ръката си говоря. И потича разговор в съзнанието ми. Вече няколко дни. От опит зная, че този монолог в ума ми не е случаен и скоро ще прерасне в диалог. С Този, Който също ме наблюдава от раждането ми. И всичко знае, предвижда, допуска, ситуира, движи и чака търпеливо моите въпроси. И днес май съм вече готова за Неговите отговори. Трите денонощия избистриха питанките ми.
Случка, с кого ли не случваща се. Само че Божието слово ме учи, че в подробностите и тяхното разчитане се крие замисъл. И той е за мое проглеждане в духовните пътеки. А аз не искам да го пропусна.
Опарих се oт капака на вряща тенджера. Раната не я обработих навреме и с каквото трябва, че я и мокрих, къпах и допълнително "подлютих". Това последствие беше допуснато, за да обърна внимание колко е важна кожата като покривало на скелета. Не че не зная като лекарска дъщеря, но друго си е да го почувстваш на собствен гръб. Подцених, пренебрегнах, занемарих в суетата това парченце кожа. И цялото ми тяло ме заболя. Чак изпитвах неудобство при движението и обличането, и спането, и стоенето пред компютъра, и носенето на багаж, и къпането, и прегръщането… Само 5 см. изгорена резка ме накара да спра и да забавя функциите си. Пукнатият мехур с щадяща течност блокира оформянето на новата кожица.
Бог е заложил всички механизми за съхраняване и възстановяване на жизнените функции у нас: и минутното съсирване на кръвта, и купола на мехура, и специално циркулиращата течност в него, и атаката на белите клетки – воини срещу инфекция…
"Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела и душата ми добре знае това."
Сетих се за този стих от Псалмите малко по-късно. Когато това опарване ме накара да спра и да открия пропуските си. Че и причините това да се случи.
"Размислих върху пътищата си и обърнах нозете си към Твоите изявления…Потърсих благоволението Ти от все сърце, смили се над мен според словото Си!"
В този стих от 119 Псалм седмица преди това Господ ме вторачи дотолкова, че си го пишех десетки пъти. Така ми хареса! А то е имало защо!
Да, помолих се, покаях се, благодарях за толкова неща, които биха могли да ми се случат, случваха се на хиляди хора, но Той ме е опазил. Мислех и виждах ръката Му във всеки детайл на забързания ми живот. Едва ли мога да изброя всичко, за което съм Му благодарна. И тогава Бог започна този разговор в ума ми. И продължава.
Едно тяло сме като семейство, общество, църква, народ, човечество. Едно, единно, цялостно – това е бил замисълът на Бога. И всеки е частичка, която ако боледува, всички трябва да се обединят в сили, обич, грижи и здравомислие около болното. В любов и молитва да просят и съдействат за оздравлението. Защото болката неминуемо ще отекне до всички останали клетчици. И всички ще страдат. Ако всеки поеме малко от битката, товара и болката, с молитва и вяра целостта ще се възстанови. Инфекцията ще спре. Раната ще заздравее. А Господ, Който прави всеки ден нещо ново, ще подари благодат за ново и здраво нещо. Когато чуе мислите ни за единство и благодарност към Него, Създателя. Когато Му признаем, че разбираме ценността на живота и нашата невъзможност и нищета да го създаваме и контролираме. Понякога това се случва чрез болката в тялото. Нали Той е и Създателят на болката. Тя е камбаната, която бие и зове за внимание. Очите на вътрешния човек се отварят и той проглежда за истински важните неща.
И се погрижих за инфектираната рана. Старателно, с благоговение към тялото, което ми е дал и съхранил толкова десетилетия, с почит към душата ми, която накарах да страда, с отговорност към семейството, което ми е подарил и с надежда и вяра, че за Него няма невъзможни неща. Накрая сложих и лепенки. И това беше следващата грешка: не бяха противоалергични. Знаех, че много пъти ми се бе случвало след операции да лекувам рани от лепенки и пак го пренебрегнах. Хванах първите ми попаднали от аптечката. Все пак пазеха от замърсяване и закачане от предмети. Но след 3 дни тези синтетични найлони направиха такива рани, че сега лекувам тях. И задушаването на порите от лепилото е още по- болезнено от изгарянето. Напълниха се с течност, зачервиха се, набъбнаха, сърбят постоянно, грозни огнени правоъгълници по ръката ми.
Раната от изгарянето заздравя, но от задушаването ще я чакам и търпя сигурно поне още 2-3 седмици.
И Бог продължава да ми говори за раните в живота чрез телесните ми рани. А аз си мисля за духовните. Но Го слушам с благодарност за търпението Му.
Коя рана по-трудно заздравява, дете? Тази, която има допир с Моя въздух или тази, която ти сама задуши?
Кога ти е по-трудно? Когато можеш свободно да дишаш, макар и с парлива болка.
Или когато те задушаваш, притискат, изискват?
Или когато ти сама се криеш под леплива маска?
Когато се опитваш да изолираш с левкопласт себе си от цялото тяло? И не допускаш да ти помогнат?
И не Ми се доверяваш, че мога да те възстановя в цялост, но чрез любовта и грижата на цялото тяло?
Ти самата разбираш ли, че можеш да нанесеш рана на човек, която да загнои, защото си я покрила с лепилото на обидата, злословието, лицемерието и огорчението?
Не е ли по-добре да бъдеш искрена и откровена в "опарването" на някого? Ще го заболи, но ще усети грижата и битката ти за него. Не ходи с изкуствени лепенки, а с добри думи в сърцето и устата го предпазвай от огъня.
Спомни си приказката за дърваря и мечката.Тя се е родила от подобна рана – покрита, задушена, но до живот гнояща в сърцето.
Спомни си Христовите рани, в които ти си изцелена! Те бяха открито и високо издигнати на кръстта.
Пред очите ми е словото на Бога. И двете ми рани. Чета го. Чета ги. Светият Дух ми шепне днес:
"Господи, земята е пълна с Твоите милости!"
Псалм 119:64