„Но пътя на праведните е като виделото на разсъмване, което се развиделява, догдето стане съвършен ден. Пътят на нечестивите е като тъмнина; Не знаят от що се спъват.” 

                                  (Притчи 4:18-19)

Пътищата на любовта и на егоизма водят до две различни крайни точки. Но те се различават и по пътя си. Единият става все по-светъл, а другият – все по-тъмен. Тъмнината представлява нарастваща самозаблуда. 

Ние казваме: „Не съм горд, просто съм уверен в себе си. Не съм рязък, а просто директен. Не съм алчен, просто съм ловък в бизнеса.” Колкото повече следваме пътя на себичността, толкова повече живеем в отрицание, до момента, в който, когато животът се срине, не знаем какво ни е препънало. 

Самозаблудата не е най-лошото нещо, което можем да направим, но тя е средството, чрез което правим най-лошите неща. Грехът, който в този момент най-много изкривява живота ни, е този, който не можем да видим.

От друга страна, онези, които растат в благодатта (2 Петър 3:18), вървят по един път, който свети все по-ярко. Те виждат все повече и повече неща за Бога и за себе си, които са отричали. Защо? Евангелието така ни уверява в Божията любов, че най-накрая сме способни да признаем и най-лошото за себе си. В Неговата любов, основана на Христовото дело, а не на нашето, най-сетне е безопасно да го направим.

Попитайте двама или трима добри приятели: „Кой е недостатъкът в моя характер, който другите хора забелязват, но аз не мога да видя толкова ясно?“.

Молитва: Господи, няма по-важна молба от тази – покажи ми моите скрити недостатъци. 

Амин.

Превод: Радостин Марчев