Едни от най-ярките спомени за първите години в християнската ми вяра са свързани с оживени дискусии. Бяхме съвсем млади не само като духовна зрялост, но и като житейски опит – момичета и момчета на 15, 16, 17 години, носещи със себе си куп въпроси, на които искахме да получим отговор тук и сега. Често около нас нямаше човек с достатъчен авторитет когото да попитаме, затова просто разпалено обсъждахме помежду си, спорехме на висок глас, размахвахме ръце, клатехме глави, след това се прегръщахме и се прибирахме у дома. Една от „мъдростите“, често повтаряна в моето обкръжение, беше свързана с правилната християнска подредба на приоритетите. Тя звучеше горе-долу по следния начин: „На първо място трябва да е Бог, след това семейството и накрая църквата“. Подразбираше се, че всички останали неща остават по-назад. Като цяло това ни звучеше достатъчно убедително, за да го използваме понякога като един вид аксиома, приложима спрямо съвсем конкретни житейски ситуации.
И до днес мисля, че в това има нещо вярно. Но с течение на времето все повече започвам да виждам нещата по-различно.
Евангелията съдържат няколко добре известни и много интересни текста, свързани с начина, по който Господ Исус говори за семейството. Първият от тях се намира в Марк 3:31-35 (с паралел в Матей 12 и Лука 8 глава).
Дохождат, прочее, майка Му и братята Му, и като стояха вън пратиха до Него да Го повикат. А около Него седеше едно множество; и казват Му: Ето, майка Ти и братята Ти вън, търсят Те. И в отговор им каза: Коя е майка Ми? кои са братята Ми? И като изгледа седящите около Него каза: Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши Божията воля, той Ми е брат, и сестра, и майка.
Вторият е от Лука 11:27-27: Когато говореше това, една жена от множеството със силен глас Му рече: Блажена утробата, която Те е носила, и съсците, които си сукал. А Той рече: По-добре кажи: Блажени ония, които слушат Божието слово и го пазят.
На пръв поглед може да изглежда, че тези текстове просто потвърждават идеята на мъдростта, която редовно чувах като новоповярвал – верността към Бога (в случая Христос) трябва да стои над тази към семейството. Текстовете обаче казват нещо друго – на практика те предефинират самата идея за семейство. Христос казва, че Той създава едно ново семейство, формирано около вярата и верността към Самия Него. Верността към това ново семейство, продължава Той, трябва да превишава верността към кръвните връзки. Ние често пропускаме това, но начинът, по който Исус изразява Своята идея, е бил шокиращ за древната патриархална, родова култура. Той демонстративно и публично предизвиква майка Си и братята Си, заявявайки, че тяхното отношение към Него определя дали те са в това ново семейство или извън него. Това са отношения, в които не синът се покорява на майка си (железният стандарт за родовата култура), а майка Му трябва да се научи с вяра да се подчинява на своя Син, ако желае да бъде част от новата общност.
Христос предупреждава, че това няма да е лесно. В някои случаи то може дори да доведе до сериозно напрежение и дори разкъсване на кръвните семейни връзки – скъпа цена за следването на Исус, която обаче Той заявява, че учениците Му трябва да са готови да платят.
Лука 12:51-52: Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, казвам ви, но по-скоро раздяла. Защото от сега нататък петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима.
Това ново семейство, което Господ Исус Христос формира, разбира се, е църквата. Новият завет е толкова ясен в това отношение, че не си струва отново да преминаваме през утвърждаването на тази идея. Достатъчно е да кажем, че само няколко десетилетия по-късно апостол Павел може да пише на своя представител в Ефес, Тимотей, като нещо подразбиращо се, което няма нужда да се обяснява, а трябва само да се напомня, се следните думи:
1 Тимотей 5:1-2: Стар човек не изобличавай, а увещавай го като баща, по-младите като братя, старите жени като майки, по-младите като сестри – със съвършена чистота.
На това място моята младежка максима започва да се пропуква. Исус не само не учи, че ние трябва да поставим служението в църква след своето физическо семейство, Той на практика предефинира самата идея за семейство. Църковното семейство трябва да застане преди физическото и това разбиране да ни накара да видим „служението“ по съвсем нов начин.
Въпреки това аз подозирам, че зная как се е стигнало до подобна идея. Вероятно поне отчасти тя е резултат от провала на църквата да действа практически като семейство, предлагайки любов, грижа и отношения, идентични с тези определяни от кръвните връзки. Има много начини, по които това може да се изрази, но ето няколко от тях.
– Ако след църковна служба общността се разделя на семейства, всяко от които хваща своя път, това означава, че вероятно има проблем.
– Ако в една църква има големи родове, които са до известна степен затворени в общуването помежду си и трудно допускат във вътрешния си приятелски кръг „външни“ хора, вероятно има проблем. (Близките приятелства и споделяне на живота, за който говоря, са нещо различно от т. нар. „small talk”, както дипломатично се изразяват британците.)
– Ако в една църква голяма част от водещите служения са доминирани от роднини на пастира вероятно има проблем.
– Ако водещата позиция на даден човек води до по-големи възможности за членовете на неговото семейство от другите хора (за посещения на конференции, обучения, финансиране за лагери, следване на богословие и др.) вероятно има проблем.
– Ако „тежката дума“ за решенията се определя от един или няколко рода, които са от дълго време част от църквата вероятно има проблем.
Мога да продължавам, но предполагам, че схванахте идеята. Тя обяснява (отново, поне донякъде) как е възникнала моята, приемана за неоспорима сентенция. Както видяхме обаче, тя на практика е преобръщане на учението на Христос.
Когато църквата не функционира като истинско семейство, тя не функционира истински и като църквата, която Христос е пожелал тя да бъде.
Когато физическите семейни връзки се смятат за много по-силни, важни, изискващи и обвързващи отколкото връзките на вярата, това е преобръщане на учението на Христос.
Когато хора, платили висока цена за своята вяра чрез разрив с кръвните си роднини (прочетете отново Лука 12:51-52), които много обичат, се почувстват пренебрегнати и изключени в църква заради подобни кръвни връзки, това лесно може да постави пред тях съблазън, а тя не трябва да съществува. Като първо поколение вярващ, години наред отстоявал убежденията си пред родители, които не ги приемат и то в ранна юношеска възраст, аз лично съм изпитал това на гърба си. Макар че от много време отношенията ни са напълно изцелени, аз си оставам чувствителен на тази тема.
Когато накрая физическото семейство в църква не само измести семейството на вярата, но всъщност доказва старата комунистическа максима, че „човекът е човек, когато има свой човек“, това означава, че нещата са достигнали до една много опасна точка.
Христос безспорно вдига летвата много високо. Ние сме предизвикани към един живот, който не само е променен в смисъл на рафиниран, а е нов, различен по самата си същност. По пътя към него ние често не само се препъваме, а направо падаме, отклоняваме се от пътя и се сковаваме от хватката на своята стара природа и начин на мислене. Въпреки това нито едно от тези неща не може в крайна сметка да е извинение – ако искаме да следваме Христос.
Лука 14:26:
Ако дойде някой при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си, чадата си, братята си, и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик.
Автор: Радо Марчев