Много пъти се проваляме в правенето на любими и лесни (за нас) неща.
Дали защото някой ни гледа (усмихнахте се, защото си спомнихте за онзи случай, нали?), дали защото не сме се подготвили, дали защото публиката отсреща е по-претенциозна и търси предимно зрелища вместо хляб, но истината е, че има моменти, в които се проваляме.
И в това няма нищо лошо. Хубавото на падането е, че, след като е минал шокът от удара, започваш да търсиш причините за това падане и стигаш по-близо до Бога, защото търсиш съвет от Него.
Това го правиш само ако си мъдър. Ако не си мъдър, излизаш от дъното и точно преди да излезеш от ямата, се подхлъзваш и си пак долу.
Но ако си мъдър, започваш да искаш да разбереш къде се проваляш. Защо се проваляш. Твоята мисия от тази страна на вечността (много ми харесва този израз – дава съвсем различна перспектива за живота и живеенето му тук)… Та, твоята мисия е да доведеш колкото се може повече хора до Христос. Да ги примириш с Него. А ето че при все старанията ти, не ти се получава.
Основаната причина за провал е егото.
Хората сме странни същества. Обичаме да живеем на ръба и да ходим по тънката линия между живота с Христос и живота с Христос, ама малко по-така. Но извън ходенето с Исус няма нищо добро. Егото мощно те увлича след себе си и също толкова мощно те сваля на земята. Защото егото иска да хвалят него. Не теб. Не Христос. Имаме чудесен пример в лицето на сатана за това, между другото.
Ако знаеш каква е Божията воля на този етап тук и сега и работиш по нея, остави егото назад. Толкова назад, че дори да не прилича на малка точка в твоя хоризонт. И работи смирено, защото ти си съд, чрез който Бог довежда хората до Себе си.
Също като случката с момчето и 5000+ нахранени. Пределно ни е ясно, че над 10 000 човека не могат да бъдат нахранени с толкова малко. Детето го е знаело също, НО е било достатъчно смирено да предложи каквото има, вярвайки, че Исус ще направи чудото.
Та, същото е и с нас. Бог ни е дал талант. Казал ни е да го развиваме за Негова слава. И това и трябва да правим. А не да правим таланта си наш, собствен. Защото не е.
Така че, ние сме само съдът, чрез който Бог прави Своите чудеса, чрез които хората се влюбват в Неговата любов, милост и благодат и се спасяват.
И всичко ще бъде за Божията слава, защото Павел насади, Аполос напои, но Господ прави да расте.
Автор: Люба Канелова