Имало някога един могъщ диктатор, който управлявал страната си с железен юмрук. Всеки аспект на живота бил обмислен и разработен по рационална система. Нищо не било оставено на случайността.
Диктаторът забелязал, че водоизточниците в страната са нестабилни, а в някои случаи и опасни. Имало хиляди водоизточници, често в самите центрове на градовете. Те можели да бъдат полезни, но понякога предизвиквали наводнения, понякога се замърсявали, а често избликвали на нови места и повреждали пътища, ниви и къщи.
Диктаторът измислил разумна и рационална политика. Цялата страна, или поне всяка част, в която има някакво предположение, че има за вода, щяла да бъде покрита с толкова дебел бетон, че нито един воден извор нямало да може да проникне през него. Водата, от която хората се нуждаели, щяла да се доставя по сложна система от тръби. Освен това диктаторът решил, че ще използва възможността да вкара във водата различни химикали, които да направят хората здрави. След като той контролирал снабдяването, всеки щял да има това, от което е решил, че се нуждае, и нямало да има повече неприятности от нерегулирани извори.
В продължение на много години планът работел отлично. Хората свикнали с водата, която получавали от новата система. Понякога вкусът ѝ бил малко странен и от време на време те си спомняли с копнеж за бълбукащите потоци и свежите извори, на които се радвали преди. Някои от проблемите, за които хората преди това обвинявали свободно течащата вода, не изчезнали. Оказвало се, че въздухът е също толкова замърсен, колкото някога била и водата, но диктаторът не можел или не искал да направи много по въпроса. Но като цяло новата система изглеждала ефективна. Хората хвалели диктатора за неговата далновидност.
Преминало едно поколение. Всичко изглеждало наред. Тогава, без предупреждение, изворите, които продължавали да бълбукат и текат под твърдия бетон, вече не можели да бъдат задържани. С внезапна експлозия – нещо средно между вулкан и земетресение – те пробили бетона, който хората били приели за даденост. Калната, мръсна вода се стрелнала във въздуха и нахлула по улиците в къщи, магазини и фабрики. Пътищата били разрушени, цели градове изпаднали в хаос. Някои хора се радвали: най-накрая отново можели да си набавят вода, без да зависят от Системата. Но хората, които управлявали официалните водопроводи, били в недоумение: изведнъж всички имали повече от достатъчно вода, но тя не била чиста и не можела да се контролира….
Ние в Западния свят сме граждани на тази страна. Диктаторът е философията, която формира нашия свят през последните два или повече века, превръщайки повечето хора в материалисти по подразбиране. А водата е това, което днес наричаме „духовност“, скритият извор, който блика в човешките сърца и човешките общества.
За мнозина днес думата „духовност“ звучи подобно на пътници в пустиня, които чуват за оазис. Това не е изненадващо. Скептицизмът, на който ни учат през последните двеста години, е застлал света ни с бетон, карайки хората да се срамуват да признаят, че са имали дълбоки и силни „религиозни“ преживявания. Там, където преди те са ходили на църква, казвали са молитвите си, покланяли са се по този или онзи начин и са разбирали това, което правят, като част от основата и тъканта на останалия живот, настроението на западния свят приблизително от 80-те години на XIX век до 80-те години на XX век е било съвсем различно. Ние ще ви доставим (казваше господстващата философия) водата, от която се нуждаете; ще направим така, че „религията“ да се превърне в малък подраздел на ежедневния живот; тя ще бъде съвсем безопасна – всъщност безвредна – като църковният живот ще бъде внимателно отделен от всичко останало в света, независимо дали става дума за политика, изкуство, секс, икономика или нещо друго. Тези, които искат религия, могат да получат достатъчно от нея. Онези, които не искат начинът им на живот да бъде нарушаван от нещо „религиозно“, могат да се наслаждават на шофирането по бетонни пътища, на посещенията в бетонни търговски центрове, на живота в къщи с бетонни етажи. Живейте така, сякаш никога не сте чували за Бога! В края на краищата, ние сме отговорни за собствената си съдба! Ние сме капитани на собствените си души (каквито и да са те)! Това е философията, която доминира в нашата култура. От тази гледна точка духовността е частно хоби, висш пилотаж на сънуването за тези, на които това им харесва.
Милиони хора в Западния свят се радват на временното отделяне от „религията“, което тази философия им е донесла. Други милиони, осъзнавайки дълбоките подземни бълбукания и устрем на водните системи, които наричаме „духовност“ и които в крайна сметка не могат да бъдат отречени повече, отколкото могат да бъдат отречени безкрайните извори на вода под дебел бетон, са направили всичко възможно тайно да се докоснат до тях, използвайки официалните канали (църквите), но съзнавайки, че има повече налична вода, отколкото повечето църкви са допуснали. Много повече хора отново са осъзнавали неопределена жажда, копнеж за извори с жива, освежаваща вода, в която да се къпят, да се наслаждават и да пият до насита.
Сега най-сетне това се случи: скритите извори изригнаха, бетонната основа се отвори и животът вече никога няма да бъде същият. Официалните пазители на старата водна система (много от които работят в медиите и в политиката, а някои, естествено, работят в църквите), разбира се, са ужасени, когато виждат вулкана на „духовността“, който изригна през последните години. Целият този мистицизъм на „Ню Ейдж“ с картите Таро, кристалите, хороскопите и т.н.; целият този фундаментализъм с войнстващите християни, войнстващите сикхи, войнстващите мюсюлмани и много други, които се нападат взаимно и всеки твърди, че Бог е на негова страна. Със сигурност, казват пазителите на официалната водна система, всичко това е ужасно нездравословно. Със сигурност то ще ни върне към суеверията, към старото хаотично, замърсено и нерационално водоснабдяване.
Те имат право. Но в отговор трябва да се изправят пред един въпрос: Не са ли виновни тези, които са искали да покрият изворите с бетон? 11 септември 2001 г. напомня какво се случва, когато се опитваш да организираш света, изхождайки от предположението, че религията и духовността са единствено лични въпроси и че това, което наистина има значение, са икономиката и политиката. Не просто бетонни подове, а масивни кули бяха разбити на парчета в този ден от хора, водени от „религиозни“ убеждения, толкова силни, че вярващите бяха готови да умрат за тях. Какво можем да кажем? Че това просто показва колко опасни са „религията“ и „духовността“? Или че е трябвало да ги имаме предвид през цялото време?
Автор: Н.Т.Райт
Превод: Радостин Марчев
