Винаги съм се чувствал неудобно, когато ме питат за мнението ми относно семейните отношения и възпитанието на децата. Може би една от причините е, че според мен, това са въпроси, които трябва да коментират хора със солиден личен опит. Тъй като аз самият се ожених сравнително късно (над 30-годишна възраст), не спадам към тази категория. Нещо повече, християнските книги за брака и родителството никога не са били литературен жанр, който ме привлича. Признавал съм това пред себе си, понякога с леко чувство на вина, но никога не съм успявал да се накарам да ми харесват. Повечето от тях не само са ме отегчавали, но да си призная, част от написаното често ми е звучало неправилно.
Въпреки това 17 години брак и 14 години родителство са ми дали доста храна за размисъл върху редица теми, свързани с брака и родителството. През това време аз наблюдавах, от една страна, епидемията на семейно насилие и злоупотреби с деца – при това не само в по-широката култура, но и в специфично християнски контекст. От друга, промених своето виждане за отношенията между мъжете и жените, сменяйки комплементарната с егалитарна позиция. Накрая, аз съм свидетел на негативните резултати, които т. нар. purity culturе нанася на преминалите през нея юноши от християнски семейства. Става дума и за паралелната, засилваща се критика на методите за възпитание на децата, доминиращи през последните няколко десетилетия в същата тази християнска среда. Без по никакъв начин да претендирам за изчерпателност по-долу споделям някои мисли, които през годините започнаха да се избистрят в главата ми.
Първо, мисля, че е важно да не подхождаме към родителството с една версия на „евангелие на просперитета”. Под това имам предвид, че твърде много християнски водачи и автори, ако не пряко, то индиректно твърдят, че ако родителите направят всичко „както трябва”, това им гарантира добри, успешни и вярващи деца. Аз напълно приемам, че една добра семейна среда е от огромно значение за доброто развитие на децата. Но да представяме следването на определени принципи като гаранция за успех е просто невярно. Нещо повече – то е жестоко към родителите, които след като са дали най-доброто от себе си, но виждат различна реалност, биват притиснати от смазваща вина, че причината е единствено в тях. Как би могло да бъде иначе, ако ние имаме гаранции, че стига да направим правилните стъпки, децата ни ще тръгнат по добри пътища? Подобни предположения просто пренебрегват личния избор, който децата трябва да направят. Убеден съм, че нашият живот и пример имат огромно въздействие върху тях, но те не са гаранция. Децата просто не са компютри, които трябва само да бъдат правилно програмирани. Деца от лоша среда могат да тръгнат по добър път и обратно. И ние трябва да сме реалисти за подобна възможност.
Това важи не само на лично ниво, но и в по-широкия контекст на църквата. Твърде често съм виждал как, ако дете от християнско семейство кривне от правия път, общността негласно обвинява родителите му. Не отричам, че понякога за това може да има основания. Но трябва да сме много внимателни да не правим подобна рационализация автоматично и всеки път. Ние можем (и всъщност трябва) да държим родителите отговорни за тяхното отношение към децата, но не можем да ги държим отговорни за житейските избори, които децата в края на краищата ще направят.
Второ, ние трябва да бъдем много внимателни към стандартите за мъжественост и женственост, които християнската субкултура се опитва да наложи и всяко дете трябва да се съобразява с тях. Ако чете автори като Джон Елдридж човек може да остане с впечатлението, че всяко момче е привлечено от оръжия, лов и приключения, а всяко момиче желае да бъде принцеса.
Проблемът с това е двоен. Не само че децата далеч не са толкова стереотипни и не всяко момче ще посегне към колата и оръжието играчка, а всяко момиче ще предпочете гримовете пред активните „мъжки” спортове. Не по-малко тревожно е, че нито Уилям Уолъс, нито Барби, са подходящи християнски модели за подражание. А зад това прозира едно сериозно неразбиране за деленето на добродетелите на „мъжки” и „женски” – неразбиране именно в християнския контекст на въпроса. Казано по друг начин ние трябва да се научим да приемаме децата каквито са – със своите особености, странности и нестандартност. Това няма нищо общо с някаква „джендър-флуидност”, от която християните са толкова уплашени през последните години. Просто децата (както и възрастните), са различни и не могат да бъдат сложени в калъпи.
Трето, макар да съм твърдо убеден, че децата трябва да растат с подходяща дисциплина и да знаят, че съществуват определени граници, аз съм много подозрителен към виждането, че те трябва да бъдат научени да се подчиняват, без да мислят или да се поколебаят на всяка заповед на родителите си. Всъщност съм ужасен от подобно схващане. Ако детето бъде отгледано по този модел на безпрекословно подчинение, можем да сме почти сигурни, че както то, така и неговите родители ще изпитат сериозни проблеми при прехода към пълнолетие и самостоятелност. Точно това показват някои съвременни наблюдения. И противно на твърденията, че този начин на възпитание гарантира, че децата ще израснат със силна вяра, проучванията показват точно обратното.
Като подтема на същия въпрос аз не мисля, че всяко непокорство или поставяне под въпрос на родителските нареждания от страна на децата трябва да бъде виждано като проява на грешната им природа – и следователно като грях. Без по никакъв начин да оспорвам реалността на първородния грях смятам, че поне част от тези неща са свързани с процеса на формиране на личността, ориентация в живота и развиване на самостоятелно мислене. И понеже смятам, че те са изцяло положителни, се опитвам да говоря и обяснявам на моите деца повече, отколкото да наказвам по бързата процедура. Всъщност у дома, макар да съществуват правила, които всички знаем, има толерантност към задаването на всякакви въпроси, а споровете по различни теми, при които децата ми защитават мнение, различно от моето, са доста чести.
Истинската вяра никога не може да бъде сведена до рецитиране на заучени християнски клишета или външно поведение, което децата знаят, че се очаква от тях. За да е автентична тя трябва да премине през своите трудни въпроси и търсене на отговори, честен диалог с Бога, съмнения и вътрешна борба дали да избереш да действаш според това, в което вярваш. И аз смятам, че за тяхното решение е много по-добре детето да има родител, който няма да го осъди и накаже за въпросите и съмненията му, а ще го насърчи да мисли, да търси и да говори с Бога – и ако желае и с него. Над всичко това аз вярвам, че още от най-ранна възраст детето трябва да бъде изложено на влиянието на Благата вест – затова навика на молитва и семейното споделяне от Писанието са важни дисциплини, които по никакъв начин не могат да бъдат делегирани на Неделното училище (без по никакъв начин да омаловажавам неговото положително влияние).
В края на краищата, както всеки баща и майка научават, родителството е едно объркано, несигурно и плашещо – и заедно с това прекрасно – преживяване. Моите деца растат пред очите ми – понякога плашещо бързо. Аз ще направя всичко по силите си, за да им кажа и покажа Благата вест по ясен и привлекателен за тях начин. Но в края на краищата те ще решат дали, кога и как да откликнат на нея, по какви пътища да тръгнат и какви хора да станат. Това е избор, даден им от Самия Бог, и аз не мога да им го отнема, макар понякога да ми се иска. Но аз мога да се моля за тях. И това е може би най-доброто – а понякога и единственото – което мога да направя.