Първо качество на християнина е, че обича да учи, да се коригира, да се променя.

Защо? Ами защото „Няма праведен нито един“. Следователно никой не е съвършен, не е в окончателен, завършен вариант, разминал се е с първоначалния план какъв би трябвало да е, и, в този смисъл, е счупен.

Обичаме да мислим, че сме счупени, защото някога, някъде, са ни наранили, разбили са сърцето ни и сега, за да ни поправи, Бог трябва да ни изцели, да ни възвърне здравето, мира, радостта и успеха.

Но какво направи първо Исус за паралитика, спуснат през покрива от четиримата приятели?

Първо му прости му греховете!

Първо конят – после каруцата, за да тръгнат нещата. Първо коренът на проблема – после самият проблем, или по-точно – симптом.

Още нещо.

Ако имаме работа с греховете си само веднъж, когато срещнем първоначално Исус, преди да ни изцели, и после рЕзко ставаме безукорни, защо Христос, след като изцели друг паралитик, болен от 38 години (Йоан 5 глава), после го намери в храма и му рече: Ето, ти си здрав; не съгрешавай вече, за да не те сполети нещо по-лошо?

Забележете, човекът беше в храма!

Но това, че ходим на църква не ни дава дипломатически имунитет, не ни прави автоматично безгрешни, не ни гарантира безпроблемие,

особено ако отказваме да се изпитваме дали сме във вярата,

пълни сме със себебеправедност,

искаме винаги да става нашето, под предлог, че така всъщност иска Бог (религиозно оправдание на егото),

и не желаем да се променяме (Еми, такъв/такава съм си, Бог ме приема такъв/такава!).

По този начин отказваме, реално, да бъдем поправени.

Ами къде сме тръгнали да поправяме околните, като ние сме още счупени?

Как счупената летва ще е стълб и подпорка на истината?

Няма ли този, който се подпре на нея, да се прободе?

Как този, в когото не живее Божията любов, а е пълен с човешки и църковни политики, съображения и кроежи, ще е горещ, ярък, а не блудкав, безсолен?

Как ще е сол? Как ще е светлина, когато в него владее мрак?

Християнинът е човек, който обича да се учи, готов е да се коригира и не се цупи, когато някой не е съгласен с него или по някакъв начин му изявява грешките.

И само когато позволи на Бога да го поправи, да стане по-прав, а не крив, криволичещ в мисли, чувства, думи, действия, тогава ще може да поправя и той, на свой ред, света около себе си, което е негово призвание по принцип.

Но първо е конят, а после каруцата.

За да вървят нещатa, не само на думи, но и на дело.