Според репортаж на иранския дисидент Ани Сайръс, протестиращите в Иран искат завръщането на престолонаследника Реза Шах Пахлави, което директно оспорва теологичните и политически основи на режима. Това не е носталгия по монархията, нито е символичен протест. Това е безпогрешно отхвърляне на ислямското управление и искане за бъдеще, освободено от религиозния абсолютизъм. За режим, който претендира за божествена легитимност, подобни скандирания се равняват на пряко посегателство срещу самото му право на съществуване.
Това, което прави този момент толкова важен, не е просто мащабът на вълненията, а яснотата на тяхната цел. Иранският народ не протестира срещу една-единствена политика, оспорвани избори или временен икономически спад. Те се бунтуват срещу идеологическа система, която е сляла религиозната власт с политическата власт и е налагала този съюз чрез насилие в продължение на повече от четири десетилетия. Ислямската република е изградена върху обещанието, че духовното управление ще доведе до справедливост, морален ред и национално достойнство. Вместо това, тя е произвела икономическа разруха, системна корупция, регионална агресия и култура на страх, поддържана от затвори, екзекуции и наблюдение. Лозунгите, които сега се издигат от улиците на Иран, отразяват население, което вече не вярва в религиозните твърдения на режима или не е съгласно да бъде управлявано в името на Бог от мъже, които са използвали вярата като оръжие, за да запазят властта.
Реакцията на режима следва познат и брутален сценарий. Срещу протестиращите са използвани бойни боеприпаси. Масови арести са завладели студенти, работници и дисиденти. Публичните екзекуции се извършват под прикритието на наказателно правосъдие, предназначени не да спазват закона, а да всяват терор.
За християните залозите на това въстание са както политически, така и духовни. Иран не е просто авторитарна държава. Това е теократичен режим, вкоренен в теология, която предоставя пълна власт на духовниците над държавата, обществото и индивидуалната съвест. Върховният лидер не е просто политическа фигура, а е представен като Божий представител на земята, отговорен пред никакъв електорат и ограничен от никаква правна рамка извън собственото му тълкуване на ислямския закон. Това сливане на джамия и държава направи Иран една от най-враждебните среди за религиозната свобода в света.
Християните в Иран живеят под постоянна заплаха. Обърнатите от исляма се третират като предатели. Домашни църкви се ограбват. Библии се конфискуват. Пастири се затварят за проповядване на Евангелието. Споделянето на Евангелието се класифицира като престъпление срещу националната сигурност. Семействата се наблюдават, препитанието се унищожава, а самата вяра се криминализира, когато оспорва религиозния монопол на режима. Това преследване не е случайно. Това е присъщо на система, която не може да толерира вярност към авторитет, по-висш от санкционираната от държавата версия на исляма.
И все пак, по дълбока ирония, християнската вяра расте в Иран въпреки безмилостните репресии. Нелегалните домашни църкви продължават да се множат. Обръщащите се към вярата свидетелстват, че са срещнали Христос чрез Писанието, лични свидетелства и дори сънища. Евангелието се е разпространило не защото режимът го е позволил, а защото истината не може да бъде потушена със сила. Това духовно пробуждане разкрива централната лъжа на политическия ислям. Ислямизмът твърди, че предлага божествен ред чрез тотален контрол. Християнството провъзгласява изкупление чрез предаване единствено на Христос и свобода от тиранията на хората.
Въстанието в Иран също така разкрива опасна илюзия, която е оформяла западната политика в продължение на десетилетия. Ислямската република е била третирана като рационален политически актьор, който може да бъде модериран чрез преговори, облекчаване на санкциите и дипломатически ангажименти. Ядрените сделки бяха предлагани като пътища към стабилност. Икономическите стимули бяха оформени като инструменти за овластяване на цивилното население. Диалогът беше насърчаван като противоотрова срещу екстремизма. Тези усилия се провалиха, защото те не разбраха правилно природата на режима. Иранските управници не се ръководят от прагматични държавни интереси, а от идеологически ангажимент към революционния ислям, регионалното господство и потискането на несъгласието.
Иранският народ разбира тази реалност много по-добре от много западни лидери. Техните скандирания не са насочени към Вашингтон или Йерусалим. Те са насочени към духовния елит, който ги е лишил от свобода, просперитет и достойнство. Те отхвърлят самото ислямско управление, а не решенията за външна политика, наложени от чужбина. Това отхвърляне би трябвало да накара Запада да се замисли за морална равносметка.
Докато иранците рискуват живота си, за да избягат от ислямското управление, западните институции често романтизират същата идеология. Докато иранските жени изгарят хиджабите си в знак на неподчинение, американските кампуси празнуват забулването като овластяване. Докато иранските християни се покланят тайно, много западни църкви се колебаят да говорят ясно за опасностите от политическия ислям от страх да не изглеждат нетолерантни. Това морално объркване не помага на потиснатите. То укрепва потисника.
Църквата има отговорност да говори както със състрадание, така и с яснота. Състрадание към хора, страдали под религиозна тирания. Яснота относно идеологията, която ги е поробила. Писанието многократно предупреждава за владетели, които се обличат в божествена власт, докато поглъщат тези, за които се грижат. Иран е съвременно доказателство за това предупреждение.
Този момент изисква молитва, проницателност и смелост. Молитва за защита на протестиращите, за растежа на нелегалната църква и за падането на несправедливите системи. Проницателност, за да разпознаем разликата между истинската вяра и политическата религия. Смелост да кажем истината, дори когато е непопулярна. Историята показва, че никой режим, изграден върху лъжи, не може да издържи вечно. Писанието ни уверява, че Бог смирява гордите и издига потиснатите.
Въстанието в Иран не е просто политическа криза. Това е духовна равносметка. Ислямската република губи контрол, защото лъжливите ѝ обещания се сриват под тежестта на реалността. Въпросът пред Запада и пред Църквата е дали най-накрая ще признаем тази истина или ще продължим да извиняваме система, която смазва души, докато твърди, че говори от името на Богa.
Автор: Хедиех Мирахмади
CHRISTIAN POST