„Може ли жена да забрави кърмачето си…? Но дори и тя да забрави – Аз няма да те забравя..“ (Исая 49:15)

Продължаваме да вървим по пътя на постния цикъл – време, в което литургичният календар ни води стъпка по стъпка към Възкресението. Днешните текстове за прочит са Исая 49:8–15 и Йоан 5:17–30. Тук в Исая се срещаме с едно много човешко усещане, изразено с прости думи: „Господ ме е оставил, Господ ме е забравил.“ Това не е вик на неверие, а на умора. Моментът, в който човек продължава да вярва, но вече трудно разпознава Божието присъствие в живота си.

Тази мисъл не е чужда и на нашето ежедневие. В забързаното утро, в задръстванията, в растящите сметки, които не чакат, в новините, които сякаш все по-рядко носят надежда, в личните битки, които никой друг не вижда, често стигаме до същото усещане. Молим се, чакаме, надяваме се… и сякаш нищо не се променя. И тогава тихо се прокрадва въпросът: дали Бог наистина е там, защо мълчи? Нали помните тежките като чук думи на дядо Вазов: “И Господ от свода, през гъстия дим гледаше на всичко тих, невъзмутим!”

Отговорът в Исая 49:15 идва не като обяснение, а като откровение за Божието сърце – любов, по-силна дори от майчината. А в Йоан 5 гл. Исус добавя нещо, което преобръща нашата перспектива: Моят Отец работи досега – и Аз работя. Това означава, че Божието действие не спира, дори ние да не го виждаме. Той не отсъства в тишината, а действа в нея. Рядко чрез внезапни промени, най-често чрез тихи процеси, които променят нас отвътре, преди да променят обстоятелствата около нас.

Постът ни учи именно на това – да не измерваме Божието присъствие само чрез видими резултати, а да се учим да Го разпознаваме в дълбочина. Защото истината остава непроменена: Бог не забравя. И може би най-добрата молитва днес не е „Господи, направи нещо“, а „Господи, помогни ми да видя какво вече правиш!“.

Марти Райчинов