Да вярваш в Бога, но да не Му се подчиняваш, е точно това, което прави Сатана. Правим го и ние, хората, понякога. Защото самата вяра се чувства сигурна. Тя се чувства комфортно. Тя ни позволява да кажем, че имаме вяра, без да позволяваме на тази вяра всъщност да ни промени.
Може да признаем съществуването на Бога, да изговаряме името Му, дори да цитираме обещанията Му – но все пак да живеем по начини, които се съпротивляват на Неговата власт. Все още да избираме собствената си воля пред Неговата. Все още да се придържаме към навици, нагласи и модели, от които Той ни моли да се откажем.
Сатана вярва в Бога. Той знае, че Бог е реален. Той знае, че Бог е могъщ. Той знае, че Бог е суверенен. Но отказва да се подчинява. И това е разликата, която има огромно значение. Това осъзнаване е отрезвяващо, защото ни принуждава да задаваме трудни въпроси.
Не „Вярвам ли в Бога?“, а „Достатъчно ли Му се доверявам, за да Му се подчинявам?“
Не „Моля ли се?“, а „Следвам ли Го?“
Не „Знам ли Словото Му?“, а „Живея ли го?“
Послушанието е мястото, където вярата става истинска. Там вярата преминава от думи към действия. И там нещата стават неудобни. Защото послушанието ни струва нещо.
То означава да се освободим от контрола. То означава да изберем Божия път, дори когато той не ни се струва логичен. То означава да кажем „не“ на това, което ни се струва добре в момента, за да кажем „да“ на това, което е правилно.
Живеем в свят, който празнува вярата без трансформация. Вяра, която иска благословии, но се съпротивлява на корекциите. Връзка с Бога, която иска утеха, но избягва дисциплинирането. Но Бог никога не е искал повърхностна вяра. Той иска вяра от напълно отдадени сърца.
Послушанието не означава съвършенство. То означава смирение. То означава покаяние, когато паднем. То означава готовност да бъдем поправени и променени. То означава ежедневно да избираме Богa, дори когато плътта ни иска нещо друго.
Тази истина ни удря силно, защото разкрива пропастта между познаването на Бога и следването Му. И ни кани да затворим тази пропаст – не от страх, а от любов. Защото послушанието не е за правила; то е за взаимоотношения. Става дума за доверие, затова че Божиите пътища са по-добри от нашите собствени.
Вярата казва: „Бог е реален.“
Послушанието казва: „Бог е Господ.“
И тази разлика променя всичко. А целта на Бог е нашата промяна за добро.
Калина Касева