Те винаги са тихи, кротки и кратки. Никога не стоят помпозно зад катедрата на многото знание. Не се хвалят с възрастта и авторитета си. Нито с многозначието и тълкуванието си. Не те сочат и дамгосват. Не проповядват безспир. Не отнемат въздуха с присъствието си. Не дърпат погледа към себе си, нито си присвояват правото да съдят.
Не, те са слезли от това почетно и опасно място на амвона. Защото Бог не всекиму дава да изрича от Негово име думите Му.
Замислящите думи винаги попадат в целта на сърдечната мишена. Изречени в онова тихо пребъдване, което носи във вързопче простата истина за човека. Те нямат общо с пороя клишета, готови в джоба за всеки случай. Те нямат желанието да раняват. Те не желаят война. Те превързват раните. И откъсват заблудения поглед от битката. Хващат те за ръка и водят към примирение.
Те не са помпозните думи в излъскани от употреба фракове, но лишени от небесната сила. Те не са безбройните аргументи в защита на създателя си. Те не са лютивият изобличителен тон на този, който се е поставил сам за твой наставник. Те не са в противовес с делата му. Те не носят ничий друг авторитет освен този на Бога. Те не се предрешват бързо за следващия театрален спектакъл.
Те не бързат да полетят в ефира. Те знаят силата си да творят. И много внимават как пренареждат атмосферата. Във властта им е да преобърнат ада в рай.
Понякога са неизказани. Мълчаливо преглътнати, защото любовта претърпява. Те не са шумни и кресливи, защото силата им е в снишаването. Смаляват се доброволно и се смиляват над човека.
Замислящите думи творят олтари в душата. И плодни дървета живот в ума.
Благословен е този, който е приел силата им. Още по- благословен е онзи, който ги е родил и изпратил някому.
Таня Самоковлиева