И считайте дълготърпението на нашия Господ като средство за спасение.

2 Петър 3:15а

Горната мисъл на апостол Петър ни дава различна перспектива по отношение на вечната дихотомия песимизъм/оптимизъм.

Като цяло днес в нашата култура оптимизмът е ценен повече. Има няколко непосредствени причини, и една по-дълбока, зад това схващане.

Преди всичко днешният оптимизъм е отражение на епохата на американския позитивизъм. Макар светът да се свени да го признае, но позитивизмът се превърна в убедителен модел на мирогледа на общество, което е сравнително успешно.

Америка е страната, в която до началото на 21 век видимо всяко следващо поколение живее по-добре от предходното. Освен стандартът, подобряват се и качеството, и продължителността на живота. Страната е изключително успешна и печели всички войни през 20 век, с изключение на фиаското във Виетнам. Отделно Америка е водеща в науката, иновациите, спорта, изкуствата.

Другата основна причина за акцента върху оптимизма е етиката на толерантността. В основата на негативизма и отхвърлянето на „другия“ е усещането за заплаха и за идваща беда, която „чуждият“ ще причини. Така ако сме предприели замяна на колониализма, изолационизма и сегрегацията с толерантност, по правило се налага да променим и очакванията за бъдещето, свързани с „другите и чуждите“. Толерантността изисква вярването, че другите, както и своите, са рационални и желаят доброто на обществото, а това е оптимистична визия за бъдещето.

Освен това оптимизмът е култивиран в известен смисъл и чрез тоталитарните месиански идеи на комунизма и националсоциализма през първата половина на 20 век. И двете идеологиии вярват в тържеството на онова, което те възприемат за правилно, а това е по същество оптимизъм. Комунизмът и националсоциализмът се провалиха. Те обаче култивираха вяра в бъдещето, която освен иделогически модел, е и психологически. Макар и двете системи да се провалиха, причинявайки безкрайни нещастия, смътната вяра в светлото бъдеще е и тяхно наследство.

В историята песимистичните нагласи за бъдещето като цяло преобладават. Древните езически мирогледи и митологии по правило са песимистични.

В гръцката митология Мойрите (богините на съдбата, трите дъщери на Звес и Темида) плетат нишките на историята на всеки човек. Няма какво да се направи – животът е кратък, изпълнен с нещастия и завършва със сигурно пътуване към царството на Хадес.

В скандинавската митология космосът е обречен на разрушение. Боговете Тор и Один загиват в последната битка Рагнарьок. Смисълът на живота е в достойната борба, въпреки сигурната погибел.

Подобна е и германската митология, където честта е по-важна от живота, който така или иначе ще завърши с неизбежна смърт. Така в Песента на нибелунгите всички герои загиват. Беоулф знае, че ще изгуби живота си в битката с дракона, както и се случва.

Може би най-куриозен е случаят с гибелта на могъщата империя на ацтеките. Те са покорени от Кортес с полк от 500 испански войници. Това се оказва възможно, защото испанците са възприети като изпълнение на песимистичното вярване на ацтеките. То е, че боговете ще дойдат, за да ги покорят.

Всъщност древният песимизъм, освен, че е лесно обясним чрез безкрайните беди и нещастия, които съпътстват човешкия живот, е и безкрайно устойчив като психологическо състояние. Когато древните езически вярвания умират, психологически песимистичните модели оцеляват в народните обичаи, в народните приказки и магическите ритуали.

Песимизмът получава допълнителен импулс от чудовищните войни на Модерната епоха, както и от опустушителните пандемии и икономическите кризи. Днес е удивително как песимистичните нагласи придобиха огромно влияние през различните катастрофически модели. Те са неизбежността на ядрената война, вярвания в изчерпване на енергийните и хранителните източници (малтусианския капан), климатичния катастрофизъм и др.

Ако се върнем в пасажа от началото, по същество апостол Петър не говори, изхождайки от познатите ни песимистични или оптимистични модели. Той поставя една съвсем различна перспектива. Продължаващата история е „средство за спасение“. Тя е време, в което хората да се изтръгнат от моделите, в които са потънали и да се обърнат към Бога, Който ги спасява.

Петър застава срещу песимистичната парадигма, защото вижда зад историята доброто намерение на Създателя да бъде познат от всички. Петър застава и срещу оптимистичните модели, защото доброто бъдеще не идва по силата на своята неизбежност. То е резултат от Божията ефективна покана за спасение. Доброто в бъдещето не се разбира от само себе си. То не идва по силата на модерните и постмодерни утопии, а защото Бог спасява.

Така Писанието в този пасаж се обръща и към песимисти, и към оптимисти. На песимистите то казва: Бог спасява, затова бедата, в която вярвате и която очаквате не само не е неибежна, а е напълно предотвратима. На оптимистите Писанието говори: Вашето очакване не почива на рационални доказателства и ще ви подведе. Обърнете се към сигурната основа за вашето бъдеще.

Ако си спомняте в началото казах, че освен непосредствените, има и една по-дълбока причина за това, че като цяло нашата култура цени повече отимизма. И това е именно влиянието на Евангелието. Бог спасява. Бог толкова обикна света, че изпрати Своя единствен Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот (Йоан 3:16).

Това представлява и описанието на осмисления оптимизъм – един вид оптимизъм, дошъл на себе си.

Автор: Момчил Петров