В православието различни концепции за църковната структура се преплитат. Това е причината днес периодично част от хората да мислят, че някой „атакува православието“. Същевременно друга част смятат, че „православието е тиранично“.
И така, първият принцип, който православието наследява в своите структури, е ранно християнският епископат. Изглежда още от времето на апостолските ученици (началото на II век ) различните християнски общини са обединени около епископи. Така епископатът е доста ранна форма на църковна структура. Тя е запазена в православието исторически и има определена административна роля и днес.
Следващият принцип, който действа в православието, е патриаршията. Названието патриарх се появява през V век. Още от IV век обаче се оформя концепцията за това, че римският епископ е първи по почит. Той е следван от константинополския и тримата епископи на Ерусалим, Александрия и Антиохия.
Патриаршията като структура се натоварва с ново съдържание с пробива в източно римската (т.нар. византийска) концепция за „един Бог на небето – един цезар (слав. – цар) на земята“. Това е разпространеното в онова време разбиране на 1 Петър 2:17. Това се случва първо в Българската средновековна държава. Нейната патриаршия със сигурност е призната най-късно през 1235 в Лампаск, във време когато няма цезар в Константинопол. Следва Сръбската патриаршия от 1341, от времето, когато Константинополската империя е значително отслабена, а сръбската държава е в апогей. Московската патриаршия е от 1589 г., когато Константинополската империя вече не съществува.
Така макар да е пресилено да говорим за национални патриаршии, факт е, че прецедентите на Българската, Сръбската и Московката патриаршии въвеждат нов принцип в православната структура. Той е отделна държава – отделна църква.
Така се навлиза в периода на националното възраждане. Тогава Константинополската патриаршия често се използва като инструмент на гръцката „мегали идея“ (велика концепция). Тя е за обединение на всички християни от земите на Османската империя във възстановена Източна римска империя. Това предизвиква нарастваща съпротива сред българското население. Противопоставянето завършва с възстановяване на Българската църква със султански ферман от 1870 г. Църквата е обявена за схизматична (отцепническа) от Константичнополската патриаршия през 1872.
Паралелно с това Сръбската църква се сдобива с призната от Константинопол Белградска митрополия. Когато след Първата световна война Сърбия се оказва завладяла обширни земи с православно население и в същото време надеждата за гръцки контрол върху Константинопол рухва, е възстановена Сръбската патриаршия. Същата динамика – установяване на голяма румънска държава, контролираща Влахия, Молдова, Трансилвания и Добружда води до установяването на Румънска патриаршия през 1925. Малко преди това е възстановена и Руската патриаршия, което не среща възражения в православния свят.
След установяване на съветска доминация над Източна Европа, схизмата срещу Българската църква е свалена. Възстановена е и Българската патриаршия през 1953 година. Така е завършен цикълът на установяване на патриаршии на национален признак. Той съществува успоредно с двата по-древни принципа от раннохристиянския период и периода на ранната Константинополска империя. При цялата описана сложност, православните църкви успяват къде с компромиси и дипломатичност, къде с груба сила да поддържат принципа „една територия – един епископ“.
Със засилването на мобилността и миграцията обаче, този принцип спира да се спазва. Така в Америка общностите на база преселили се православни от различните европейски нации, създават диоцези, които се дублират на една и съща територия. Освен това с напредъка на гражданските права, част от които е свободата на съвестта, започват да се появяват различни православни структури и на териториите на националните патриаршии. Този процес изглежда трудно контролиран. В страни като България, обаче, държавата се намесва грубо в неговото регулиране. Така през 2004 силовите органи превзеха храмовете на една от православните църкви и ги предадоха на призанатата от Константинополската и Московски патриаршии БПЦ.
Още по-странни бяха приетите наскоро в закона за вероизповеданията промени. Те забраниха използването на думата „православна“ и производните ѝ в името на която и да е верска общност. От тях потърпевша се оказа малката старостилна църква.
Много по-сериозна се оказа кризата в Украйна. Там руската агресия, подкрепяна от Московската патриаршия, доведе до признаване на самостоятелна Украинска църква от Константинополския патриарх през 2018 година. Така се получи сблъсък между две православни патриаршии. На една и съща територия да има две признати православни юрисдикции. Забележете, че разминаването е между патриаршия, създадена на един по-древен принцип, и национална патриаршия.
С две думи – ако няма репресивна намеса на държавната власт, процесът на поява на различни православни общности на една и съща територия изглежда неизбежен. Това може да се случва по мирен и хармоничен път, както е в САЩ. Може да се случва по силно конфронтационане път, както е в България до средата на 20 век и в Украйна. При всяко положение изглежда невъзможно продължаването на общото действие на исторически съвместяваните принципи.
Случаят, който вълнува българската общественост от няколко дни, е именно следствие на тези все по-трудно съвместявани принципи. В този случай един от уважаваните от много вярващи, но в същото време притеснявани от новия патриарх монаси, желае да премине в служба към друга юрисдикция. Това не му се позволява, очевидно като средство за контрол и натиск.
Изглежда изходът за православния свят, освен ако не иска да затъне във вътрешни междуособици, касае доближаване до начина, по който Католическата църква съхранява единството си. Там римският епископ изглежда като първи по почит спрямо всички национални църковни ръководства. Това предпазва църквата както от прекаленото и политизиране, така и от затъването в шумни вътрешни конфликти. До тази ситуация католическата църква не стига лесно. През целия 20 век преминава през един внушителен процес на напасване с реалностите на съвременния свят, запазвайки своите исторически структури.
Мисля, че през подобен процес трябва да премине и православието. Освен ако не иска да се потопи във фрагментиране и шумни противоборства. Парадоскалното е, че ако в католицизма процесът се изразява в разумно отстъпване от определени властови позиции на римския епископ, в православието би трябвало да се изрази в определено увеличаване на тежестта на константинополския патриарх. Това трябва да се случи, без да се стига до прекомерна централизация.
Момчил Петров