Протестантите са склонни да бягат от думата ритуал. Тя действа като спусък, който несъзнателно извиква в съзнанието им историята на Реформацията, пропита в цялото ни същество. Ние свързваме ритуала с мъртва ортодоксалност, безсмислено повторение и отричане на благодатта. Друг път с опит да изработим спасението си, отбелязване на точки пред Бога, правене на разни движения и различни други форми на духовна несигурност.
И все пак ние утвърждаваме, и дори се радваме, на ритуалите в други области на живота си. Признаваме, че стремежът към усъвършенстване често изисква посвещение на един режим на рутина и дисциплина. Той има способността да формира именно понеже се състои от повторения. Всеки, който е работил върху удара си на голф или върху фугата на Бах следва ритуали: човек просто не може да постигне напредък по друг начин. И в двата случая ритуалът е свързан с повторение на телесни движения. Ритуалът достига до волята ни посредством нашето тяло: пръстите на свирещия на чело привикват като се движат напред-назад, струна след струна. Цялото тяло на играча на голф бива тренирано чрез милион повторени удари.
Понеже сме телесни създания на навика – и сме създадени по този начин от Бога – ние сме цялостно формирани от ритуалите. Това е причината ритуалите да са в състояние и да ни де-формират. Били сме свидетели или сме чували от първа ръка за разрушителната сила на рутината и ритъма, който ни поробва и ни превръща в нещо, което не желаем да бъдем.
Във всички тези случаи ние мълчаливо приемаме, че ритуалите не са просто нещо, което ние правим: те правят нещо с нас. И тяхната формираща сила действа чрез тялото, не просто в ума. Така че защо сме толкова алергични към ритуалите когато мислим за нашия духовен живот? Можем ли да изкупим ритуала? Нека да се опитам.
Обиталища на Духа
Нашата отрицателна оценка на ритуала произлиза от две погрешни идеи. Първо, когато говорим за религиозно посвещение ние сме склонни да виждаме ритуалите като покорство на някакво задължение. Един начин да спечелим точки пред Бога и да заслужим духовен кредит. Виждаме ритуала като най-ниската степен на усилия. Именно тази идея за „усилия” започва да ни звучи като „дела”. Не след дълго всичко се превръща в една сложна система от спасение чрез дела.
Нека да приемем, че някои религиозни хора без съмнение пазят ритуалите с подобни объркани намерения. Ние се присъединяваме към Лутер, Калвин и реформаторите, отхвърляйки подобни суеверни опити да спечелим Божието благоволение. Но защо е необходимо да идентифицираме ритуала единствено с праведност от дела?
В други сфери на живота си ние имаме едно по-нюансирано разбиране за ритуалите. Можем да разберем кога един човек „просто извършва ритуала,” но в този случай не виждаме самите движения като същината на проблема. Например ние можем да разберем разликата между някой, учещ се да свири на пиано, който свири просто понеже трябва да прави това и този, който го прави стремейки се към усъвършенстване. Макар че някои хора може да подхождат към ритуала като към задължение, което просто трябва да свършат, други оценяват защо ритуалите са важни: не просто понеже той е някакъв израз на моето посвещение, а понеже е средството, чрез което аз съм оформян, формиран и трансформиран.
Ако се посветя на ритуала да свиря ноти по един час дневно в продължение на години, то е, понеже зная, че това е начинът да стана нещо, което желая да бъда. Причината е, че аз не виждам ритуала като нещо, което правя, а като формираща практика, която прави нещо с мен. Ритуалът за мен не е просто едно досадно упражнение, което трябва да извърша, то е една действена сила, която ме оформя и моделира. Аз ще виждам ритуала като начин да бъда уловен от музиката – начин да накарам пръстите, ръцете, умът и въображението ми да бъдат въведени в симфонията, която желая да изсвиря.
Ако това е вярно на обикновеното ниво, защо да не бъде вярно и когато става дума за духовния живот? Историческото християнско поклонение ни е завещало ритуали, ритми и рутина. Грейг Дикстра ги нарича „обиталища на Духа”. Това са конкретни практики, проводници на силата на Духа и променящата Божия благодат.
Помислете за някой ритуал, свързан с поклонението. В някои църкви седмица след седмица хората са приканвани да станат, за да чуят Божието Слово. Защо? Тази промяна на нашата телесна позиция изпраща един малък подсъзнателен сигнал: нещо важно се случва – слушайте. И след като чуем Словото, проповедникът казва: „Това е Божието Слово.” На което ние отговаряме: „Благодарни сме на Бога.”
Може би приемате това за даденост. Може би дори го казвате, без да мислите за него. Но това не означава, че то не прави нещо: именно този малък ритуал тренира вашето тяло да научи нещо за авторитета на Божието Слово и да отговаря с благодарност. Използваните от Духа ритуали са осезаеми начини, чрез които Бог ни улавя, преориентира и ни дава сила да носим Неговия образ. Те са начините за Духа да ни срещне там, където се намираме – като телесни творения, а не като безтелесни ангели.
Поклонението е за тялото
Една втора причина, поради която ние обезценяваме ритуалите, е, понеже свеждаме християнството до набор от вярвания. Склонни сме да третираме християнската вяра най-вече като нещо свързано с нашия ум и да виждаме вярващите най-вече като „мислещи нещо.”
Християнският философ Чарлз Тейлър описва „интелектуализма” като изроден резултат от протестантската Реформация – един вид нежелано чудовище, което отива далеч отвъд добрите намерения на реформаторите. Правилно критикувайки суеверията и магическите виждания за ритуалите реформаторите предизвикват един тласък към това, което Тейлър нарича „де-плъщение” – обез-телесяване на духовния живот, което свежда истинската религия до правилни вярвания.
Крайният резултат на всичко това е пълно пренареждане на поклонението. Малко по малко християнското поклонение вече не е виждано като цялостно упражнение, което включва тялото и докосва всички сетива. Вместо това протестантите създават едно поклонение, сякаш вярващите са само малко повече от мозъци. Основната мишена е умът, основното средство е една дълга, наподобяваща лекция проповед и основната цел е да се утвърдят верните учения, вярвания и идеи в главите ни, така че след това да бъдем изпратени в света с Божията мисия.
Проблемът обаче е, че ние не сме създадени като мозъци. Ние не сме просто мислещи неща. Ние сме създадени като телесни, интуитивни създания, които са повече от когнитивни процеси или мислещи машини. Подобно „деплъщение” е отричане на нашата (добра) телесност. Като цялостни носители на Божия образ нашият център на гравитация се намира точно толкова в телата ни, колкото и в нашите умове. Имено това е причината тялото да бъде пътят към сърцето ни и тази „въплъщенска” интуиция, която от дълго време е давала храна на богатата история на духовните дисциплини и литургични формации.
Някои неща ние вече правим. Тези църкви, които празнуват Господна трапеза ежеседмично (както Жан Калвин препоръчва в Жанева) имат дълбокото усещане за осезателната природа на тази практика. Ето един ритуал, който описва евангелието и активира всяко едно от сетивата ни: вкус, осезание, обоняние, слух и зрение. Това е ритуал, чието повторение е дар, не тегота. И поради неговата холистична природа евангелието влиза в нашето същество чрез потапянето ни в ритуала. Ние абсорбираме историята на Божията благодат по начини, които дори не осъзнаваме.
Или помислете за простия ритуал, който може да бъде особено подходящ за Поста: ритуала на изповедта. Бих насърчил църквите да видят стойността на въвеждане ма някаква форма на изповед. Нека да включва както повторение, така и тялото. Приемайки една стандартна молитва на изповед, поклонението постоянно поставя в устата ни една молитва, която слиза в нашите сърца. Като такава тя би била и една молитва, която излиза от сърцата ни през цялата седмица. И когато църквата коленичи за изповед, нашата физическа поза едновременно изразява и насърчава нашето смирение пред Бога. Ние ще познаем Божията благодат по различен начин понеже, тя ще бъде гравирана на телата ни.
Няма нужда да се страхуваме от ритуалите. Ако оценим факта, че Бог ни е създал като въплътени, телесни същества ние ще видим, че Неговата благодат любящо се простира към нас по начини, които ни срещат там където се намираме: в осезаемата, телесна практика на използваните от Духа ритуали. Преформулирани по този начин ние може да бъдем в състояние да изкупим ритуалите като Божии дарове за Неговия народ.
Автор: Джеймс К. А. Смит
Превод: Радостин Марчев