Преди 25 години западът беше удивително единен след атаките срещу Кулите – близнаци и Пентагона в САЩ. Вследствие на това единство бяха прогонени талибаните от Афганистан, които го бяха превърнали в логистична база на нападението срещу Америка. Няколко години по-късно вече без съгласието на Германия, Франция и доста други от западните съюзници, САЩ свалиха и режима на Саддам Хюсеин в Ирак, просто защото можеха да го направят.
Вследствие на тези акции, които САЩ извършиха на крилете на огромната подкрепа към тях, светът не се подобри нито на милиметър. Оказа се, че Афганистан не може да удържи правителство, което не е талибанско. Не ме разбирайте погрешно – и под първото талибанско правителство, свалено 2001, и под сегашното, милиони афганистанци страдат непоносимо. Но едно е да си тероризиран от тиранична власт, а друго е да имаш обществената зрялост да излъчиш и поддържаш справедлива и устойчива политическа система.
След свалянето на Саддам Хюсеин се отвори огромен вакуум в Междуречието. От една страна, шиитски Иран превърна вече управлявания от шиити Ирак в свое прокси. От друга, свалените от власт сунити се организираха около радикалния проект Ислямска държава. В резултат на това Иран стана неимоверно силен, контролирайки Ирак и Сирия. Влезе в открит съюз с Русия и унищожи мирния живот в Йемен чрез своите проксита хуси. Милиони сирийци и иракчани тръгнаха от опустошените си страни към Европа. Това доведе до допълнителна дезинтеграция в западните общества.
Днес Западът изглежда доста разединен и това прави всички нормални хора тревожни и тъжни. А може би не трябва. Вижте, че монолитното единство преди 25 години не доведе до трайни успехи. Може пък разединението в някакъв смисъл да генерира по-смислени решения и действия.
Много от великите истории се случват, след като усещането за превъзходство и неуязвимост се срине. Това никога не изглежда добре на момента. Практически неразличимо е от трагичните истории, в които нещата започват да се сриват с нарастваща енергия, за да се стигне до края на една епоха.
За да не се лута човек, добре е, между чувство за безпомощност и еуфория да има идентичност, която не е проекция на временните политически констелации. Единствената смислена, непротиворечива и изпитана с времето такава е принадлежността към Царството на Христос. Съвсем скоро ще отбележим 2 хилядолетия от Неговото възкресение и възцаряване и триумфът на Неговото царство е удивителен.
Независимо какво се случва с империи, религии и идеологии (секуларни религии), Царството на Христос изглежда все така пълно с радост, сила и неотразима привлекателност. Както казваше отец Александър Мен, изглежда християнството едва сега започва. Колко е добре животът ни да бъде свързан с Царството на Христос, вместо да сме така зависими от лъкатушенията на политическите системи.
Момчил Петров