Не вика ли мъдростта? …Родих се, когато нямаше бездните, Когато нямаше извори изобилващи с вода. (Притчи 8:1, 24)

А ние проповядваме разпнатия Христос, за юдеите съблазън, и за езичниците глупост. Но за самите призвани, и юдеи и гърци, Христос Божия сила и Божия премъдрост. (1 Коринтяни 1:23-24)

Днес е денят на София и мнозина наши съграждани си представят, че градът ни е кръстен на иносказателната история за Вяра, Надежда и Любов, и майка им София.

Но Σοφία на езика на Новия завет и Септуагинта означава мъдрост, или премъдрост (превъзходна мъдрост). Християните винаги са свързвали тази дума с Бога Слово, чрез Когото всичко е станало и Който отначало е у Бога (вижте пролога на Евангелието от Йоан). Днес повечето хора вярват, че в основата на живота е някаква безлична стихия и енергия, но представете си за момент, че в началото на нашата удивителна вселена е възхителната Премъдрост.

Но противно на вярата, че в началото на съществуването стои безлична енергия и хаос, хората неуморно търсят смисъл. Те търсят принцип, около който да организират живота, или поне своето съществуване. Така се раждат големите идеи, около които хората временно се обединяват и вярват, че така жадуваният смисъл е достигнат.

Такива идеи са национализмът, социализмът, комунизмът, фашизмът, нацизмът, либерализмът и новите идеи, които се раждат пред очите ни. Те, разбира се, имат безброй разновидности и твърде различен ефект върху човешкото общество и човешката личност. Но всички те са плод на търсенето на онзи принцип и смисъл, който да направи нашето съществуване добро и съществено. Защото човек не може дълго време да съществува, без да потърси принцип и идея, която да дава обяснение и смислена рамка на живота.

Но какво, ако принципът, който търсим, смисълът за който жадуваме, не е идея, до която достигаме, а Личност? Ако в нашия свят на хаос, възторг, страдание и екстаз, нарастване и унищожение, в един момент от историята прониква самото Начало. Всъщност се оказва, че там няма хаос и енергия, а превъзходна Личност, която едновременно ни плаши и привлича неудържимо.

Пред нея се чувстваме неудобно, както докопалият се до пианото изпълнител на две квартални песнички, се сконфузва пред внезапно появилия се в салона световен виртуоз.

Е, на тази превъзходна Мъдрост е кръстена нашата столица. Градът с червената катедрала на хълма, както са го наричали древните пътешественици. Има нещо удивително да живееш в град, посветен на Онзи, който е отначало. Днес в този град човек може да дойде, за да опита талантите си, за да забрави миналото си. Да опита ново начало, за да се спаси от преследване, бедност или закостенялост и патернализъм. А може да живее в този град от поколения и за него това да е връзката с поколенията, които вече са преминали. Град на хората, град за хората, град за всички хора. Град, който носи името на Божия син.

Един ден обаче, самият град на Бога ще бъде сред хората. Градът, в който обитава самият Бог. И ако си струва човек някъде да достигне, и ако си струва човек някъде да живее, това е именно там – в града на Бога.

Е, днес, живеейки в града, който носи Божието име, трябва да решим какво правим със страха и првивличането, които изпитваме, когато се изправяме пред истинското Начало, Смисъл и Живот. Ще избягаме ли на място, където вярваме, че Той няма да се появи отново?

Или ще се откажем от претенцията, че нашите две квартални мелодии са истинската музика?

Момчил Петров