Когато обществото се превърне в тълпа!

Как е възможно само за няколко дни човекът, когото посрещат като цар, да бъде отхвърлен като престъпник и изпратен на кръста?

Този въпрос винаги ме е вълнувал, когато разглеждам последните дни от живота на Христос. В продължение на три години Той набира невероятна популярност като благодетел, като чудотворец, като изцелител, човек близо до масите, за Когото има хиляди свидетелства от очевидци, че изцелява болни, възкресява мъртви, нахранва гладни, очиства прокажени. Популярността Му става толкова огромна, че когато влиза в Йерусалим за последната Пасха от живота Си, хората Го посрещат като цар.

Историческият контекст е, че по това време Юдея е под римска власт. Юдейските религиозни водачи запазват значителна власт по въпросите на религиозния живот и вътрешните дела, но решаващата политическа и военна власт е римската. Римски управител на Юдея е Пилат Понтийски, който в този момент, когато трябва да се вземе решението. Той олицетворява и съдебната власт, защото се явява съдия, и изпълнителната власт, защото в него са армията и оръжието.

И въпреки всичко главните свещеници и религиозните водачи избират едно оръжие, което се оказва много ефективно, и тогава, а и днес. Пилат не държи толкова много римската власт да бъде обичана. Държи, разбира се, хората да ѝ се покоряват и да се страхуват от нея. Но гледа, ако е възможно, като един политик, да няма бунтове. Бунтовете не са само тормоз за хората, но са проблем и за него. Те показват, че той не може да държи в подчинение тази провинция. И тогава религиозните водачи прибягват до древното оръжие на пропагандата.

Първо, за да успеят, трябва да осквернят имиджа, образа, репутацията на Христос. И първото обвинение е, че Той е богохулник. Ние имаме една вяра, един Бог, а Този прави Себе Си равен на Бога. Той хули Бога. После идва и обвинението, че осквернява храма като институция. Храмът, построен от цар Ирод, Вторият храм. Той хули храма, казва, че ще го унищожи и че след унищожението му може да го въздигне отново за три дни. Възприемат думите Му буквално, въпреки че Той говори за тялото Си, за да могат да Го обвинят като Един, Който хули Бога, светите места и вярата. Това, което е достатъчно за тях, обаче не е достатъчно за Пилат.

Може би подобно обвинение е достатъчно за част отхората, които не знаят много за Христос, но не е достатъчно за римската власт.

И тогава идва третото обвинение: Той прави Себе Си цар. Хората Го поставят като цар. Той се държи като цар. А ние нямаме друг цар освен Цезар. Ние сме покорени на властта. Ние не Го искаме и не Го признаваме за цар. Но ако ти, Пилат, Го признаеш, това означава, че Той се противопоставя на истинската власт, а ти не си приятел на Цезар.

Така пропагандата действа в три направления: богохулник, руши традициите и светите места, самозванец и в същото време противник на официалната власт. Това се случва изключително бързо – в рамките на последните дни от живота на Христос. И тук за мен има нещо удивително. Всичко това се случва без телевизии, без интернет, без социални мрежи, без алгоритми. И въпреки това пропагандата работи.

Пилат, осъзнавайки и виждайки политическата игра на главните свещеници и религиозните водачи, използва като върховен римски представител в тази провинция обичая да пусне един затворник по случай празника. Защото тези хора не искат просто Исус да бъде наказан. Искат Исус да бъде убит, разпнат.

И тук се явява изборът. Пилат казва: „Ето, имате обичай да ви пускам един затворник по случай празника.“ И тук се появява един човек, наречен Варава – затворник, участвал в бунт, човек на насилието, свързан и с убийство.

Ако трябва да търсим съвременен образ на подобен престъпник, бихме могли да си представим човек от тежката организирана престъпност – убиец или наркотрафикант, човек, чиято дейност разрушава и отнема човешки животи.

И Пилат пита:

„Кого искате да пусна?“

И тук се случва още нещо, което лесно може да остане незабелязано – подменя се самият въпрос.

Въпросът, на който Пилат като съдия трябва да отговори, е: „Виновен ли е този човек и в какво?“

И Пилат вече е стигнал до своя отговор – не намира вина в Него.

Но постепенно въпросът вече не е: „Виновен ли е?“, а: „Кого искате?“

Това е огромна промяна. От истината и вината разговорът се премества към предпочитанието на мнозинството. Вече не се пита кое е вярно и кое е справедливо, а кого иска тълпата. Изборът е черно или бяло. Исус Христос или Варава. Да пусна Този, Когото вече три години знаете, че обикаля и прави добро, никому зло не е направил, или Варава – човек на насилието и убийството, когото на съвременен език бихме поставили редом до най-тежките престъпници?

И тук най-силното за мен е ролята на тълпата.

Защо използвам думата „тълпа“, а не „обществено мнение“? Защото тук виждаме самия процес, при който общественото мнение престава да бъде обществено мнение и се превръща в мнение на тълпата. Изборът вече не се обсъжда. Никой не пита какви са доказателствата, какво всъщност е направил Исус, защо самият Пилат казва, че не намира вина в Него. Сложният въпрос е сведен до един прост избор: „Кого искате?“

Когато аргументите бъдат заменени от лозунги, фактите – от внушения, а разумът – от страх, гняв и първосигнални реакции, обществото започва да се превръща в тълпа.

А религиозните водачи знаят къде да ударят. Натискат точно тези първосигнални бутони. И когато викът замести аргумента, тълпата вече не разсъждава. Тя крещи:

„Искаме Варава!“

А за Исус:

„Разпни Го!“

И в един момент силата на пропагандата става толкова опустошителна, че дори и да е имало гласове на разума, гласове на истината, те са били изцяло заглушени. Пилат вижда, че не може да се справи с натиска, въпреки че има силата на властта – съдебната и изпълнителната власт са в ръцете му – и решава да накаже Исус с бичуване. Бичуването е жестоко наказание. Някои осъдени дори не оцеляват след подобно бичуване.

Пилат смята, че по този начин ще се задоволи жаждата за кръв, за смърт на тълпата и най-вече на религиозните водачи. Те обаче са категорични. След бичуването искат разпъване, смърт. И тук за мен се появява още един изключително силен образ. Пилат е човекът с най-много власт в разказа – и въпреки това се държи така, сякаш няма избор. Той има съдебната власт. Има войниците. Сам казва, че не намира вина. И накрая си измива ръцете. Всъщност това е негова отговорност. Негова е отговорността да накаже. Негова е отговорността да освободи. И няма как просто да прехвърли вината върху религиозните водачи и тълпата.

Това вече не е само разказ за пропагандата. Това е разказ и за моралната отговорност на властта, която знае кое е право, но избира политически удобното. Има една древна легенда, че Пилат до ден-днешен седи в ада и си мие ръцете в един казан с кръв и гледа дали са чисти. Естествено, това е просто легенда – дори не легенда, по-скоро приказка. Но такъв е фолклорният образ.

Защо пиша всичко това? Защото сме изправени пред избори. И на тези избори днес, общественото мнение, умело се манипулира и се превръща в мнение на тълпата. Религиозните водачи манипулират много добре общественото мнение. Започват да наричат бялото черно, черното бяло, злото добро, доброто зло, сладкото горчиво.

Има един текст в пророк Исая, който казва: „Горко на тези, които наричат злото добро, а доброто зло, които турят тъмнина за виделина, а виделина за тъмнина; които турят горчиво за сладко, а сладко за горчиво!“ (Исая 5:20)

Това е силата на пропагандата.

И днес сме изправени точно пред една силна пропаганда.

И аз се питам: каква е моята роля?

Моята роля е да го кажа.

Моята роля е да кажа: „Не, не е така.“

Моята роля е да кажа, че хора, които помилват престъпници и ги пускат на свобода, хора, които изкривяват морала и ценностната система, хора, които злоупотребяват с властта си – не могат просто да измият ръцете си и да кажат, че отговорността е на някой друг.

Властта не престава да носи отговорност само защото може да посочи тълпата, съветниците, комисията, експертите или обстоятелствата.

Всичко това ми звучи толкова естествено, толкова днешно, толкова близо.

И как е възможно толкова години – две хиляди години вече?

Как е възможно две хиляди години да са изминали и отново

нищо да не се е променило, и отново да повтаряме същите грешки?

Как стигаме дотук?

Автор: Ангел Пилев