Войната на Русия срещу Украйна предизвика безпрецедентна криза, свързана с принудително разселване. Това се случва в мащаби, невиждани в Европа от Втората световна война насам. Тази драма се разви на два отделни етапа.
Първата вълна започна през 2014 г. с окупацията на Крим и въоръжения конфликт в Донбас: според данни на ВКБООН (UNHCR), до края на 2014 г. в страната официално са регистрирани над 610 000 вътрешно разселени лица (ВРЛ), въпреки че реалният им брой надхвърля 1 милион [1], а в пика на военните действия през 2015 г. броят на регистрираните ВРЛ достига 1,5–1,6 милиона души (според статистиката на Министерството на социалната политика на Украйна и Института за миграционна политика).[2] [3]
Едновременно с това, според резолюция на ПАСЕ, над 524 000 украинци са принудени да търсят убежище или друг правен статут в чужбина – предимно в Руската федерация, както и в други европейски държави.[4]
Пълномащабното нахлуване на 24 февруари 2022 г. превърна тази криза в глобална катастрофа. През първите два месеца от войната близо 13 милиона души напускат домовете си, като 7,7 милиона от тях остават в Украйна като вътрешно разселени лица, а над 5,2 милиона бягат в чужбина (според доклад на Groupe d’Études Géopolitiques).[5]
В пиковия момент на разселването през 2022 г. Центърът за мониторинг на вътрешното разселване (IDMC) регистрира рекордните 16,9 милиона случая на вътрешно преместване, предизвикани от конфликти и насилие.[6]
Към края на 2024 г. и началото на 2025 г. броят на вътрешно разселените лица в Украйна се стабилизира на около 3,7 милиона (според ACAPS и Международната организация по миграция), докато броят на бежанците в чужбина в световен мащаб, според Оперативния портал за данни на ВКБООН, надхвърля 6,5 милиона.[7] [8]
Наред с първоначалното принудително разселване, динамиката на завръщането на бежанците и принудителното разделяне на семействата се превърнаха в критични аспекти на миграционната криза в Украйна. Според Международната организация по миграция (МОМ) приблизително 1,4 милиона бежанци са се завърнали в Украйна и са останали там поне три месеца, като над 300 000 от тях са се установили в нови приемащи общности, а не в домовете си. [9]
Данни на Центъра за икономическа стратегия (CES) показват, че около 43% от пълнолетните бежанци изразяват намерение да се върнат у дома, докато прогнозни модели на ВКБООН (Агенцията на ООН за бежанците) сочат, че до 3,5 милиона души биха могли да се завърнат в рамките на тригодишен период, при условие че обстановката със сигурността е стабилна. [10]
Ограниченията, наложени заради военното положение, които забраняват на мъжете на възраст между 18 и 60 години да напускат страната, означават, че 83–90% от пълнолетните бежанци в чужбина са жени, придружени от деца.
Данни от мониторинга на ВКБООН и CES разкриват, че 70–80% от омъжените жени бежанци в чужбина са принудително разделени от съпрузите си, които са останали в Украйна. [11] Това масово разделяне на семействата създава дългосрочни социални, психологически и демографски предизвикателства за обществото.
Все още си спомням как излязох от дома ни в Херсон.
Имахме само няколко часа, за да решим какво да вземем със себе си и какво да оставим. Като милиони украинци, ние вярвахме, че ще се върнем след броени седмици. Заключихме вратата с убеждението, че прекъсването на живота ни ще бъде временно.
Грешахме.
Оттогава живея като вътрешно разселено лице в два различни украински града. По време на войната прекарах повече от две години в Ивано-Франкивск и още почти две в Киев.
Връщал съм се в родния си град повече от десет пъти. Всяко посещение ме е учило на едно и също: миграцията не приключва в момента, в който човек пресече границата.
За много украинци най-трудната част от миграцията не е напускането на дома. Тя е да се научат как да се върнат.
Бежанците не са една-единствена история
Извън Украйна често говорим за „украински бежанци“, сякаш те представляват единна група.
Това не е така.
Майката, избягала от Херсон под артилерийски обстрел, носи история, различна от тази на студента, напуснал Западна Украйна, за да продължи образованието си в чужбина. Баща, който е останал в Украйна, докато е изпратил съпругата и децата си в Европа, преживява съвсем различна емоционална реалност от тази на семейството си.
Пастир, принуден да напусне дома си, но продължаващ да служи след загубата на църковната сграда и общността си, се сблъсква с предизвикателства, които малцина извън църковните среди осъзнават.
Всички те са преминали географски граници. Но не са преживели един и същ миграционен процес.
Църквата често предполага, че разселените хора имат сходни нужди. Ситуацията в Украйна ни напомня, че миграцията никога не се свежда просто до придвижване. Тя е свързана със загуба, идентичност, призвание, спомени и надежда.
Миграцията, за която никой не говори
Светът естествено се фокусира върху бягството. Но в крайна сметка започва друго пътуване. Завръщането у дома.
Мнозина си представят, че завръщането просто обръща процеса на миграция. Това не е така.
След няколко посещения в Херсон осъзнах, че вече не се връщам в града, който бях напуснал. Улиците бяха познати, но същевременно и непознати. Съседите бяха изчезнали. Някои бяха убити. Други се бяха преместили.
Църквата ни се беше променила. Нови хора изпълваха църковните скамейки. Старите приятелства бяха прекъснати от години на различен житейски опит. Дори онези, които бяха останали, се бяха превърнали в други хора.
Войната променя не само сградите. Тя променя спомените.
Домът никога не е просто място. Той е съвкупност от взаимоотношения, навици, споделени истории и обикновени мигове, които тихо оформят нашата идентичност. Когато те изчезнат, картата остава същата, но домът се превръща в чуждо място.
Следователно завръщането не е краят на миграцията. То е нов вид миграция.
Църквата ще бъде изправена пред различен вид помирение.
Украйна ни учи и на нещо неудобно. Не всеки е преживял войната по един и същи начин.
Останалите често носят в себе си спомени за постоянна опасност, окупация, обстрел и борба за оцеляване. Някои от тях тихо се питат дали онези, които са заминали, наистина разбират какво е трябвало да се понесе.
Заминалите носят други рани – чувство за вина, самота, културно откъсване, разбити семейства и изтощителния труд по изграждането на нов живот в друга страна.
И двете групи са страдали. Въпреки това често им е трудно да разберат страданието на другите. Това може да се превърне в едно от най-големите пастирски предизвикателства след войната.
Църквата няма просто да помага на хората да възстановят домовете си. Тя ще им помогне да възстановят доверието помежду си.
След като бях принуден да напусна дома си, започнах да чета Писанието по различен начин.
Принудителното напускане на дома промени начина, по който чета Библията.
Винаги съм знаел, че Авраам е напуснал родината си, че Йосиф е бил отведен в Египет, че Рут е прекосила културни граници, че Даниил е живял в изгнание и че Неемия се е върнал, за да възстанови Йерусалим. Но след като самият аз преживях принудително напускане на дома, забелязах нещо, което бях пропускал с години.
В много отношения Библията е история за Божия народ в движение. Миграцията не е бележка под линия в Писанието. Тя е една от основните среди, в които Бог изгражда Своя народ.
Понякога Той ги призовава да тръгнат. Понякога ги подкрепя в изгнанието. Понякога ги изпраща обратно, за да възстановят разрушеното.
Въпросът рядко е дали Божият народ ще мигрира. Въпросът е как ще остане верен, докато го прави.
Гостоприемството не е достатъчно.
Църквите по целия свят проявиха изключително гостоприемство към украинците. За това сме дълбоко благодарни. Но гостоприемството само по себе си няма да бъде достатъчно за предстоящите години.
Следващото предизвикателство няма да бъде просто да посрещаме непознати. То ще се състои в това да помогнем на хората отново да станат съседи.
Това изисква повече от храна, подслон или финансова помощ. Изисква търпение към травмата; пространство за скръбта; благосклонност към онези, чийто опит е различен; и готовност да повярваме, че помирението е възможно, дори когато спомените остават болезнени.
Пътят на Неемия се превръща в наш собствен път
Сред всички библейски истории за миграция, най-често се връщам към тази за Неемия.
Той не се върна, защото Йерусалим изглеждаше привлекателен. Върна се, защото вярваше, че Бог още не е приключил с този град.
Много украинци скоро може да се изправят пред същото решение. Те ще се върнат в квартали, които вече не им се струват познати, в църкви, които са се променили, към прекъснати приятелства и общности, носещи различни спомени за една и съща война.
Завръщането у дома няма да заличи травмата. То ще постави началото на едно друго пътуване.
Световната църква има възможност да се подготви за това пътуване, преди то да е започнало.
Ако възприемаме разселените хора единствено като получатели на състрадание, ще пропуснем онова, което Бог може би върши чрез тях. Подобно на Неемия, мнозина от тях ще се превърнат в строители, възстановяващи разрушеното.
Може би най-голямата миграция след тази война няма да бъде пресичането на поредната граница, а усвояването на умението отново да бъдем съседи.
Автор: Валентин Синий, президент на Таврическия християнски институт, Киев
Тази статия е публикувана за първи път в септемврийския брой на списание Vista Journal за 2026 г.
Бележки под линия
[1] Protection of Rights of Internally Displaced Persons in Ukraine (2014) – Kharkiv Human Rights Protection Group. Данни за регистрация и оценка на вътрешно разселените лица (ВРЛ) към края на 2014 г.
[2] Internally Displaced Persons (IDP) in Ukraine – UNHCR Ukraine (Official Portal). Официални данни относно подкрепата за регистрация и помощта за 1,5–1,6 милиона вътрешно разселени лица от Крим и Донбас от 2014 г. насам.
[3] Години след анексирането на Крим: Интеграция на вътрешно разселените лица в Украйна (2019 г.) – Институт за миграционна политика (MPI). Аналитичен преглед на пикселните показатели преместване на първите хвили (1,4–1,5 милиона души). URL:
[4] Резолюция 2028 (2015): Хуманитарното положение на украинските бежанци и разселени лица – Парламентарна асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Резолюция ПАРЄ относно 921 000 регистрирани VPO и 524 000 външни търсещи притулки (важно в РФ, както и в Полша и Беларус).
[5] Кризата с разселването в Украйна: ключови правни въпроси (2022) – Groupe d’Études Géopolitiques. Анализ на първите месеци пълномасштабно включване (7,7 милиона VPO, 5,2 милиона биженци за първите 2 месеца).
[6] Глобален доклад за вътрешното разселване за 2023 г. (GRID 2023) – Център за наблюдение на вътрешното разселване (IDMC). Статистически отчет, който фиксира близо 16,9 милиона нови вътрешни премествания в границите на Украйна за 2022 г.
[7] Портал с оперативни данни: Ситуацията с бежанците в Украйна – ВКБООН. Официална оперативна статистика за над 6,5 милиона биженци от Украйна в света. URL:
[8] Профил на Украйна и матрица за проследяване на разселването – ACAPS и Международна организация по миграция (IOM). Аналитични отчети и мониторинг на стабилизирането на чиселността на активните ВПО в Украйна на нива от 3,7 милиона души в края на 2024 г. и през 2025 г. URL:
[9] Миграція в Украйна: цифри и факти (2024–2025) — Международна организация за миграция (МОМ / МОМ Украйна). Акредитирана статистика на МОМ относно 1,4 милиона биженци, които се обърнаха и живеят в Украйна, щонай-малко 3 месеца.
[10] Украински бежанци: бъдеще за границата и плановете за връщане — Център на икономическата стратегия (ЦЕС) & NISS. Социологични опити за връщане (43% възрастни), състав на бежанци и суперкомпютърно моделиране УВКБ на ООН.
[11] Живот в изчакване: Намерения и перспективи на бежанците от Украйна #7 — УВКБ ООН (Портал за оперативни данни на ВКБООН). Демографски мониторинг (83–90% жени с деца) и социологични данни относно разделянето на страната по време на войната (над 70–80% други жени без мъже).