От какво зависи старостта? Годините ли определят как се чувстваш, хорското мнение, белите коси, препълнената кошница с болести или спокойният подход към неразпознаваемите за другите чувства… Съдникът е като екзекутор – решава отстрани, но не е на твоето място. Предполага, подозира, фантазира, чел е, чул е, наблюдавал е, но никога не знае сто процента как е.

Тя е на 73, жизнена, с позитивна нагласа, алчна да научава нови неща. Няма бинокъл, с който да разглежда подробностите, нито бастун да подпира изживените нерадости. За нея мисията на всеки човек е да прави добро и да се сдобие с приятели – иначе е в безтегловност. И да открие своята си територия, талантите си, за да е мотивиран да се събужда ден след ден. Загубила е верният си съпруг преди четири години, но се грижи за майка си (на 94), за внуци и правнуци. Не пилее безразборно личното си време – още плете шалове и ги продава, рисува картини. Както казва нейна позната: „Слънчеви затъмнения не съществуват, щом се появи Лили Усмивката!”

Тя не живее в сянката на старостта. Не се е предала на тъжни размисли, на оплакване и самосъжаление, на мерене на кръвното налягане. Примирението е на опашката на мислите й. Може да се мерне за миг и е прогонено. Примирението не е нейната версия за интересно и пълноценно изживяно време. Бързо преболедува лошите си настроения. Започва да си пее – ненапразно цялото детство и юношество е музикално (втори глас в смесения хор), отваря прозореца и търси кои цветя са разкрасили двора й, кое дърво е напъпило първо.

Всеки ден е възможно да е последен, но е и първи. Първи за вкус, усещане, стремеж. Запознаваш се с някого, преоткриваш забравена книги, краката те отвеждат на нов адрес, а там срещаш съученик, когото си издирвал години наред без успех.

На 72 години Микеланджело още не бил започнал работата по базиликата „Свети Петър“. Стар и немощен ли е бил… или вдъхновен?

Старостта криза ли е, отлив, отхвърляне, буренясал заден двор на непродаваема дори с намаление къща… Старостта опадалите коси на младостта ли са, непечелившите билети от лотарията на скърцащия кораб… Старостта празната чаша на удоволствията ли е? Мъдростта да се научиш да бъдеш последен и никой да не те насърчава с овации и знамена…

Само младите ли вярват и очакват чудеса, само пъргавите ли печелят наградите, само тези с небоядисаните коси ли привличат обич и симпатия…

Възрастта е просто една отчетност. Цифри за архивата на документацията. Нещо, което е измислено да спъва хората, които издирват причини да се оправдаят за леността си, но и да амбицира други. Възрастта не е потискащо понятие, черна жилетка от домашна вълна, докачлива реплика от дъното на коридора.

Възрастта е част от пътя ни. Привилегия е да можеш да се разхождаш из градините й, да си припомняш какво е било и да жадуваш за какво ще бъде.

Какво прави Лили, сигурно ще се заинтересувате. По снимка от списание изплете различен модел шал, който омагьоса очите на младата й съседка студентка. Момичето го купи и поръча още три за приятелките си. Накрая общата бройка на оплетените шалове надмина тридесет и пет. С парите Лили купи лаптоп на един почти непознат мъж. Непознат за любопитните. За нея – един нуждаещ се човек, за когото общуване със света е затворено в стая с малък западен прозорец, с тапети на цветя и жълт абажур. С инвалидната си количка мъжът не успява да отиде на дълги разходки, но с помощта на подаръка светът е пред очите му. Той е щастлив и изучава машинката си с усърдие на гладен за разговори затворник.

Лили е на цели 73 години, ще констатира песимистът.

Лили е само на 73 години, закачливо намига веселякът.

Лили е все още на 73 и се чувства свободна да прави своите малки бели в полза на човечността, ще си направи тя характеристика.

Лили е щастлива жена, казвам аз.

Последната дума е нейна!