Следвам Те. Зората се е превърнала в утро. Слънцето тича към пладнето. Духовният ми взор Те открива всред тълпата, която чака Твоето докосване. Ти, обаче, предпочиташ да се погрижиш за безценните души, затова променяш с думи.

Кога ще осъзнаем, че този свят си отива?!

Думите Ти оживяват. Чувам ги, сякаш звучат лично за мен: "Научете притчата за смоковницата… А за онзи ден и час никой не знае…" А за годината дали знае някой?

Оглеждам се наоколо… Напомня ли за Ноевите дни?

Гласът Ти е като бурни води, но думите, които изричаш, все още са любовна покана: "Бдете, защото не знаете кога!"

Мислите ми препускат. Не зная кога, но зная КОЙ! Не е нужно даже да се ослушвам за стъпките Ти, защото вървиш пред мен. Аз съм Твое агънце. Когато съм изтощена, ме вдигаш на ръце, притискаш ме към гърдите Си. Не се боя от неизвестното. И то ти принадлежи. Готова съм. Зная, че няма да се забавиш и секунда. 

Дълготърпението ти се нарича "ЛЮБОВ". 

Благодаря Ти за Страдалния вторник.

Обичам Те, защото Ти ми показа любовта. Тя продължава да струи от кръста. Ръцете Ти зоват за прегръдка. Втурвам се към Теб…

Сърцето ми е пълно… Гугутката пее. Запявам и аз… Изворът Си Ти!