Когато не можеш да дадеш прошка на някого, това  обикновено е свързано с непреодолима болка, която препятства възможността ти да дискутираш сам със себе си и да се убедиш, че да простиш е нужно, полезно и необходимо. Просто тази болезненост те заглушава и задушава. Защо е толкова голяма и въздействаща? 

В повечето случаи това е така, защото самите ние сме значими в собствените си очи.  Заети сме със себе си.  Болката не идва толкова от интезитета на действието на другия, колкото от интезитета на нашата реакция.  Егоисти сме. Егоцентрични сме.

Ние бихме могли да се научим, ако осъзнаем нуждата от осъзнаване и, ако искаме да контролираме до каква степен да допуснем да бъдем уязвени. 

Ако знаем колко много сме обичани от Бога, ако Го обичахме, щяхме да обичаме и ближните, които са ни наранили. Много пъти проявяваме честолюбие и сме възмутени  повече отколкото всъщност са реалните щети.

Иначе бихме имали сетива за своята част от проблема, за съпътстващите и обясняващите действията на другия обстоятелства, за състоянието му, за слабостите му. 

Може би, ако въпросният човек не е по- малък от нас в сърцето ни, грижата ни би била насочена и към него. Сигурно бихме се запитали какво си причинява като ни съгрешава, къде го стяга "обувката", за си позволи да се държи така и т.н….

Къде остава тогава поглъщащата болка и непростителността?

Непростителността е форма на безлюбовие.

Безлюбовието е егоизъм.

Егоизмът е неверие.

Нима не вярваш в Божията любов и грижа към теб?

Затова ти се налага сам да се обичаш и да се грижиш за себе си и нямаш сила да се грижиш и да обичаш другите. И да им прощаваш…