Откакто сме на море, дъщеря ми събира счупени миди и раковини. Нарича ги красавиците ми.

В началото казвах, че са хубави (с половин уста, колкото да не я засегна), но добавях, че са счупени и ще намерим цели, по-красиви. На което тя отговаряше “да, но и тези са много красиви, нали?” и ми ги тикаше под носа.

Коя съм аз, че да уча детето ми, че счупените неща не са красиви?

Счупеният молив продължава да рисува красиво.

Счупеното огледало продължава да отразява този, който се оглежда в него.

Колко хора са счупени около нас, но продължават да носят раните си с благост и да носят мир със себе си?

Колко хора около нас са преболедували счупването си, благодарение именно на такива души, които са виждали в тях красотата, въпреки счупеното?

Спомняте си за японското изкуство кинцуги, при което счупените неща се поправят с лак, смесен със златен, сребърен или платинен прах.

Така не се прикриват белезите, ще кажете. И ще сте прави. Те дори ги подчертават. За да покажат историята на предмета.

Същото е и с хората. Когато раните са лекувани с любов, примесена с милост, белезите разказват история, която помага на други.

Това ни показва, че счупването не намалява нашата стойност.

Може отвън да изглеждаш несъвършен, но в това няма лошо.

И точно така действа Бог – взима счупени човеци и ги “залепва” със Своята любов.

Аз бях едно такова счупено същество и благодарение на милостта, която получих от други хора, днес мога да стоя на краката си и да имам живот и семейство, с което да вървим заедно напред.

И така… ще се приберем с една кошница счупени мидички и счупени рапани.

Люба Канелова