Преди няколко дена обсъждах книгите, които чета във връзка с придобиване на научна степен. След като споделих няколко заглавия, сред които и такива, свързани с лидерството, моят събеседник ми каза: „Уоу, какво смяташ да правиш, когато завършиш – да управляваш света?”

„Всъщност, се движа точно в обратната посока” – отговорих аз.

И наистина се опитвам да правя това. Искрено.

През последните няколко години мислех дълго и сериозно за „моята платформа” като пастир, писател и лектор. И докато правех това достигнах до заключението, че душата ми е в опасност при преследване на повече видимост. Това включва повече признание, свързано с името ми, повече пари, спечелени от мислене, писане и говорене за служението. Особено когато все още съм на пълно платено работно време към местна църква.

Искам да съм ясен: Нямам проблем с писатели/говорители, които продават книги в големи тиражи. Те извършват лекторски обиколки и като цяло рекламират своите книги навсякъде, където могат. Но има нещо твърде „ненаред” в плодовитостта на пастори, които смесват служението в местната църква с изграждането на своя престиж. Смятам, че може да се твърди, че себерекламата, която в днешно време неизбежно е необходима за изграждане на име, е несъвместима с модела на водач-слуга и отношението на смирение, което би трябвало да го съпътства.

Пастирът-знаменитост със сигурност не е нов феномен. Но мисля, че степента, до която някои днес са го довели, е. Да, проповедите на Спърджън са печатани всяка седмица във вестниците. Но може ли някой да си представи той след това да публикува и похвалите на своите почитатели в Tweeter? Представяте ли си Джон Уесли да продава билети за последната си проповедническа обиколка? А Дуайт Муди да поставя името си върху две книги, написани от някой друг всяка година?

С други думи, изглежда ние сме изхвърлили през прозореца всяка въздържаност по отношение на славата в нашето служение. Сега мнозина от нас активно култивират, преследват и – смея да кажа – се вкопчват в славата. Стремят се към повече пари и признание, които идват при достигането на върха в днешния свят на служението.

И тук е опасността и предизвикателството. Както за нас лично, така и за нашите църкви като цяло.

Когато пастири започнат да градят своята „платформа,” да растат във влияние и да виждат името си известно, за това като цяло се говори с термините на разширяващ се обхват на служение. Да бъдеш добър настойник на дадените ти от Бога таланти и, винаги, за растящото влияние на „царството.” И въпреки че не се съмнявам, че някои смирено преследват дадения им от Бога призив да говорят отвъд границите на тяхната местна църковна общност на една по-широка публика, подозирам, че за мнозина мотивацията е донякъде по-неясна и по-малко алтруистична.

Например пастири, които получават големи заплати от техните църкви, за да създават проповеди и помагала за своите общества и след това събират и продават същите проповеди и помагала за лична печалба, трябва да преосмислят модела, по който работят. Този вид двойна печалба не е позволен в много други места в света и вероятно не трябва да бъде позволяван и в църквата.

Последните няколко години бяхме свидетели множество пастири и водачи на служения да се изправят лице в лице с предизвикателствата на глобалната аудитория и личностната известност. Някои се справиха с това с интегритет, признавайки, че растящата и слава и признание са станали не само опасност за техните души, но и пречка за църковните им общност. Те мъдро избраха да се откажат от едната роля, за да могат по-пълноценно и вярно да изпълняват другата.

Франсис Чен е много добър пример. Той създаде много шум, напускайки амвона на своята мегацърква. Мотивацията му? Понеже желае „да отиде някъде, където е неизвестен.” Заслужава си, в противовес на това, да гледаме Чен, който се чувства „воден да стане по-незабележим” да се опитва да обясни това на един от по-известните днешни пастири. Колко освежително е да чуем днес някой в наше време да говори за лична незабележимост?

Опасността не е свързана единствено със собствените ни души, с това, че можем да се хвърлим след славата и да изоставим стремежа към смирение в собствения си живот. Опасността е също, че ние вкарваме културата на знаменитостите в нашите църковни общности. Това, че ние като Църква можем да продължим да уважаваме мъже и жени не заради техните сърца на служители, а заради голямата им публика. Така идва ден, в който всеки голям или дори среден „пазарен сегмент” в Америка ще бъде „обслужван” от 5-6 топ видео пастири…и ние ще харесваме това.

Трябва да започнем да разделяме известността от пастирската работа. Служението в местата църква не трябва да бъде трамплин за нищо, най-малко пък за слава и богатство. Не трябва да е по-лесно CNN да се свърже с даден пастир отколкото човек от собствената му църква.

За себе си разбрах, че съм в опасност, когато статистиките на блога ми станаха важни за мен. Публикувах нещо и след това през следващите няколко дена постоянно гледах кой го е чел, харесал или коментирал. Балансът се беше променил от „Искам да кажа нещо за служението/Исус/евангелието” към „Искам да бъда известен като някой, който има какво да каже.” И когато тази промяна се случи, без значение колко често изговаряме името „Исус”, ние всъщност насочваме хората към себе си. Исус се превръща в платформа, върху която стоим ние, а не Спасител, към Когото сочим.

И така. как да знаем, че се движим към тази опасна зона? Дали само големите личности са заплашвани от това? Съвсем не. Истината е, че размерът или форматът на твоето служение е без значение. На практика често именно тези от нас, които са с най-незабележимо служение, всъщност имат най-голям копнеж.

Ето някои признаци, които могат да сочат опасност:

Разглеждате списъка на говорителите за конференция и си мислите „Защо са поканили него, а не мен?”.

Ревнувате другите поради размера и обхвата на служението им.

Започвате да си представяте, че „достигайки върха” (или дори средата), ще ви освободи от служението или започвате да отказвате малките, обикновени и незабележими задачи на служението в местната църква.

Редовно търсите името си в Google.

Лицето ви се появява на началната страница на църковния уебсайт.

Превърнали сте се в „събирач на приятели,” който трупа facebook/tweeter приятели с идеята, че един ден ще можете да се възползвате от тях, когато напишете книгата, за която отдавна мислите.

Все повече се замисляте как може името ви да достигне „там.”

Моля ви, не смятайте, че осъждам пастир, който някога е написал книга или е говорел на конференция. Това е много неясна територия, в която трябва да се проявява голяма благодат. Но ако никога не сме говорили за опасната зона на себерекламата, правим лоша услуга на себе си и на тези, на които сме призовани да служим. Ако не мислим сериозно, на лично ниво, за нуждата да бъдем познавани от хората отвъд тези, с които ни свързва обикновена връзка на служението, се излагаме на риска да се превърнем в мъже и жени, които използват хората, които Бог ни е поверил, като средство за лични цели.

Все повече и повече се опитвам да се приближавам до кредото на Йоан Кръстител: Той да расте, а аз да се смалявам. Може би други са в състояние да се справят с това като едновременно си „градят име.” Ако е така, Бог да ги благослови. Просто зная, че аз не мога. И се обзалагам, че мнозина от нас не могат.

Автор: Боб Хаят е американски пастир, автор и специалист по духовно и църковно лидерство. Той е основател на Evergreen Community в Портланд. Работи с Ecclesia Network, където обучава и наставлява пастири и основатели на църкви.

Превод: Радостин Марчев