В човешкия живот се наблюдават два основни вида покаяние. Единият вид се нарича Светско покаяние. Това е най-често срещаното покаяние, което се наблюдава у вярващи и невярващи. То се характеризира с чувство, предизвикано от страха да не те хванат.
В това покаяние, хората признават неприятните последици от греха си и са убедени, че са виновни. То води до повърхностна мъка, която предизвиква временна промяна, но не и истинско скъсване с неправдата.
Най-често това покаяние е с цел да се избегне пердаха и големите шамари. Има и страх да не бъдем наказани от Бога и да не отидем в Ада. Това покаяние от само себе си не е валидно. Вероятността да направите това престъпление или грях отново, е почти 100%.
Никой не спира да греши от страх. Този страх преминава и човекът се връща в старите си пътища. Напомня история за някой крадец. Той е бил в затвора десет пъти и все е бил освобождаван от комисията заради това, че искрено е съжалил за постъпките си. Той обаче пак продължава да краде след като излезе. С други думи, човекът се покайва само и само за да отърве затвора и пердаха.
Неизвестен автор пише следното в тази връзка:
Има огромна разлика между светска скръб и даденото от Бога покаяние. Плътта може да чувства угризения, да признае своите лоши дела, и да се срамува от себе си. Въпреки това, този вид на отвращение от минали действия може да бъде бързо пренебрегнат. Човекът може скоро да се върне към старите си нечестиви пътища.
Трябва да отбележим, че страхът от наказание е хубаво нещо, което до известна степен възпира греха. То обаче е само като начална мярка за християнина. Много от нас, вярващите в Исус Христос, сме се покаяли от страх – да не отидем в Ада, да не би да изпитаме Божият гняв и други подобни … Това е добре, понеже Словото казва, че “страхът от Господа е начало на мъдростта.”
Другият вид покаяние, който смея да кажа е истинското покаяние, водещо до прошка, е т.нар “скръб по Бога.” Това покаяние не е с цел да се отърве пердаха или ада. То цели да осъзнаем колко сме наранили чрез нашите си грехове, любовта на живота ни, Исус Христос. Това покаяние е предизвикано от любов, а не от страх. Независимо как сме повярвали в Бога, дали чрез покаяние, основано на страх или не, ние сме призовани да Го обичаме, защото Той първо възлюби нас.
Когато нараним любим човек, ние си искаме прошка. Покайваме се не от страх, че ще скъса с нас или ще се разведе с нас, или че повече няма да ни е приятел, или че ще ни набие (ако е така, то има проблем във вашата връзка с човека). Ние се покайваме от любов – понеже го/я обичаме, и сме го/я наскърбили.
Покаянието, което е истинско, е въз основа на “скръб по Бога”. Ние скърбим, че сме наранили Бога с греха си. Ние не искаме да Го нараняваме вече – затова се покайваме. И както страхът от Господа е начало на мъдростта, то след като сме Го опознали (помъдрели в Него според 1 Йоан 5:20) ние трябва да Го обичаме – понеже:
В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха; защото страхът има в себе си наказание и който се страхува, не е стигнал до съвършенство в любовта.
1 Йоан 4:18
Това покаяние, приятели, е истинското! То е придружено от осъждане на греха, което е работа на Светия Дух. Това произтича от осъзнаването, че сме наранили светия Бог.
Прочетете по-долу как Павел описва истинското покаяние на коринтяните, след като те са съгрешили. И забележете, че завършва с думите – че така искрено, от обич към Бога са се покаяли, че Отец им ги е очистил от вината им (чисти в това нещо).
Защото, ето, това, че се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, какво себеочистване, какво негодувание, какъв страх, какъв копнеж, каква ревност, какво наказание на злото! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо.
2 Коринтяни 7:11
Може би е добре да изпитаме сърцата си и да си дадем сметка какво е било нашето покаяние. Ако сме служители или благовестители, може да преосмислим нашето благовестие в светлината на Божието слово и неговите изисквания към нас.
Автор: Георги Гърдев