Едно от изискванията за църковните водачи, които Павел изброява, е „способен да поучава” (1 Тим. 3:2 и 2 Тим. 2:24). Вероятно не е задължително да свързваме това пряко с проповядването – или поне с неговата съвремена форма. Напълно възможно е динамиката в  ранната църква да е била доста по-различна от днешната. Може едно богослужение да е протичало по (поне донякъде) различен начин. Със сигурност обаче можем да кажем, че Павел очаква водачите да могат да говорят по начин, който да бъде полезен на техните слушатели – без значение дали става дума за група или за отделен човек.

Пренесено в съвременен контекст неговото приложение отново е доста широко, но връзката с проповядването по-всяка вероятност е по-силна. Причината е проста – на водачите в днешните църковни общности сравнително често им се налага да говорят пред много хора.  

Погледнати от този ъгъл думите на Павел придобиват интересно значение. Често пъти, първото нещо, по което оценяваме една проповед, е найното реторично представяне. Наблюдаваме дали човекът умее да говори убедително и увлекателно пред публика. Това със сигурност е важно. Мънкането, разхвърляните, неподредени мисли или сухотата на изложението, могат да развалят и най-добрата проповед и да я направят практически неучуваема.

Макар реториката да не е основна тема в Новия завет, на няколко места той доста ясно намеква за нея. Едни от пасажите, които първи ми идват наум, се намират в павловата кореспонденция с коринтяните. Изглежда коринтяните са били увлечени от учители, които Павел нарича „превъзходни апостоли” или буквално „супер-апостоли” (2 Кор. 11:5; 12:11). Една от причините те да ги предпочитат пред Павел, е, понеже последните са показвали забележителни реторични умения, докато неговото говорено било „нищожно” (2 Кор. 10:10).

Апостолът възразява на това, като казва, че „ако и да съм в говоренето прост, в знанието не съм”. Това изявление доста лесно може да се свърже с идеята му за „способен да поучава”. В подобен контекст, в първите няколко глави на 1 Коринтяни, Павел казва, че Божията мъдрост не се изявява чрез средствата на светската мъдрост и реторична убедителност, но въпреки природната си слабост и по-силна от нея.    

Разбира се, няма никаква нужда двете неща да се противопоставят. Всяко от тях е необходимо и липсата му може да развали проповедта. Вероятно можем да кажем, че формата не е по-важна от съдържанието и съдържанието не е по-важно от формата. Но трябва да се запитаме дали съвременното проповядване на пада в този капан.

Аз съм бил свидетел на прекалено много проповеди, които разчитат на умението на говорителя да разсмива, да разказва забавни истории и да говори увлекателно, но които са били бедни откъм богословско и духовно съдържание. Причините за това може да са различни. Често се коренят в нежелание да се рови дълго, упорито и дълбоко в текста, който наричаме вдъхновен и в съкращаване на дълбокото размишление за духовните нужди на слушателите. Това е един „пряк” път, който на пръв поглед спестява време, като в същото време създава усещане за успех. Когато това се случи, духовността се компенсира с духовитост, сериозното богословие с интересни истории и клишета, а поучението с развлечението. Такива проповеди развличат, създават и задържат интереса, но на практика не са полезни. Проповедникът може е популярен, но не поучава добре.

Няма да е честно да хвърлим  вината за това единствено върху проповедниците. Често техните слушатели търсят точно такова говорене – и не е за учудване, че то им се предлага, по простата причина, че „върви”. Ако не го получат, те може да „накажат” говорителя – например като се преместят в друга църква. Но фактът остава – Павел иска проповядването да не е само реторично издържано, но и да носи добро поучение. И за това няма преки пътища, които да прескачат сериозната подготовка и разсъждение, отделеното време и задълбоченото четене. Всеки, който си позволи това, е на път да се превърне от проповедник в шоумен.

Радостин Марчев