От детството ми е останал един образ, който с годините не избледнява, а придобива все нови значения – образът на Вълшебника от Оз. И колкото повече наблюдавам религиозния свят, толкова по-често се връщам към него.

Оз изглежда огромен, страховит и почти свръхестествен. Гласът му изпълва залата, около него има дим, светлини и внушение за могъщество. Всичко работи за създаването на един образ.

Докато кученцето Тото не дръпва завесата.

И изведнъж се оказва, че зад страховития глас и величественото присъствие стои обикновен човек, който с помощта на техника и постановка произвежда преживяване за онези пред завесата.

Може би точно тук детската приказка престава да бъде само приказка.

Шоубизнесът отдавна познава този механизъм: сцена, образ, авторитет, публика, емоция, въздействие. Няма нищо странно в това – неговата природа е да създава спектакъл.

Проблемът започва, когато същият механизъм се пренесе в църквата:

сцена – образ – авторитет – публика – емоция – вяра в образа.

Тогава светлината, музиката, напрежението, харизмата и сценичното поведение могат постепенно да започнат да произвеждат онова, което би трябвало само да съпровождат.

И тук е най-трудното разграничение: преживяването може да бъде напълно реално, а причината, която му приписваме – не. Човекът действително може да бъде развълнуван, разтърсен, дори да плаче, без това непременно да означава, че преживява Божието присъствие. Сцената също умее да произвежда преживявания.

Точно това прави образа на Оз толкова подходящ. Там гласът е истински, димът е истински, огънят е истински. Страхът и възхищението на хората също са истински. Проблемът е в интерпретацията на причината – преживяването е реално, но източникът му не е този, за който публиката го смята.

И човекът пред завесата невинаги може да различи двете.

Апостол Павел има удивително точен израз за това разминаване между образ и реалност: „…имащи вид на благочестие, но отречени от силата му“ 2 Тим. 3:5.

Именно тук е съществената разлика. Шоубизнесът по природа е спектакъл. Църквата не е. Тя само може да се превърне в такъв.

Затова проблемът не е, че църквата има сцена, музика, осветление или силни личности. Проблемът започва, когато средствата, които трябва да служат на съдържанието, започнат да го заместват. Когато зад завесата няма онова, което се представя, че има, а хората отпред трябва да продължат да вярват в образа.

Павел явно не се е впечатлявал лесно от образи. Затова казва на коринтяните:

„Ще изпитам не думите на надутите, а силата им. Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ 1 Кор. 4:19–20

С други думи – не ме интересува колко внушително изглежда онова пред завесата. Искам да разбера какво има зад нея.

Защото истинската духовна сила няма нужда непрекъснато да бъде имитирана, режисирана и доказвана.

И може би затова най-неудобният герой в цялата история за Вълшебника от Оз не е магьосникът.

А Тото.

Онзи, който просто дръпва завесата.

Автор: Ангел Пилев