7 ОКТОМВРИ 2023 Г. ДЕНЯТ, КОЙТО НИКОГА НЯМА ДА ЗАБРАВЯ.

Добре си спомням този ден.

Бях на медицински конгрес в Амстердам. Събудих се около 6 часа сутринта от съобщенията, които започнаха да пристигат едно след друго от Израел.

Първоначално беше трудно да осъзная мащаба на случващото се. После новините ставаха все по-страшни.

Прекарах почти целия ден с телефон в ръка – в разговори с близки и приятели в Израел и България. Опитвах се да разбера кой е добре. Кой е успял да се свърже със семейството си. Какво се случва в кибуците около Газа.

И сред имената беше Нир Ицхак.

Кибуцът, в който като ученик прекарвах летата си. Място, което за мен никога не е било просто точка върху картата на Израел. Там имах приятели. Там израснах с част от Израел в себе си.

На 7 октомври 2023 г. хиляди въоръжени палестински терористи нахлуха в Южен Израел. Последваха масови убийства, отвличания и нападения срещу цивилни общности. Над 1 200 души бяха брутално убити, а 251 бяха отвлечени в Газа.

Едно от местата, превърнали се в символ на ужаса от този ден, беше музикалният фестивал Nova.

Хиляди млади хора се бяха събрали, за да танцуват, да слушат музика и да посрещнат изгрева. В ранните сутрешни часове музиката беше прекъсната от сирените за ракетна атака. Скоро след това започна истинският кошмар.

Младежи бягаха през откритите полета, криеха се в храсти, автомобили и крайпътни укрития. Някои звъняха за последен път на родителите си. Други изпращаха съобщения с надеждата някой да ги намери. Нападателите преследваха бягащите, убиваха и отвличаха хора към Газа.

Стотици млади хора, дошли да празнуват живота, бяха убити. Десетки бяха отвлечени.

На снимката е Влада Патапов – младата жена, която светът запомни като „Дамата в червено“. Кадрите, на които тя бяга в ужас от фестивала Nova, се превърнаха в един от разпознаваемите образи на онова утро.

Влада оцеля.

Но оцеляването също има своята цена. Нейни близки разказват, че след преживяното тя се бори с посттравматичен стрес и с тежкото чувство за вина на оцелелия – въпросът, който преследва толкова много хора след подобна трагедия: „Защо аз оцелях, когато толкова други не успяха?“

И може би именно нейният образ разказва 7 октомври по-силно от много думи – една млада жена, дошла да танцува и да празнува живота, която внезапно трябва да бяга, за да го спаси.

Кадрите от онова утро останаха завинаги – музиката, която замлъкна; изоставените автомобили; младите хора, които бягат през полето; семействата, които часове наред чакат телефонът отново да позвъни.

Но зад всички числа стоят човешки съдби.

Майки. Бащи. Деца. Възрастни хора. Цели семейства.

Хора, които сутринта са станали от леглата си, направили са кафе, прегърнали са децата си и са очаквали един обикновен съботен ден.

И животът им никога повече не е бил същият.

За мен 7 октомври 2023 г. никога няма да бъде просто дата в календара. Когато си бил в тези кибуци, когато познаваш хората, пътищата и домовете, трагедията престава да бъде далечна новина.

Тя има лица.

Имена.

Спомени.

Три години по-късно болката остава.

Ще помним убитите. Ще помним отвлечените. Ще помним хората, които рискуваха живота си, за да спасяват други.

И ще помним 7 октомври 2023 г.

Защото паметта е дълг към онези, които вече не могат да разкажат своята история.

Никога няма да забравим.

Да е светла паметта на всички, убити от терористите.