Ако сте пътували из страната този месец, няма как да не ви направи впечатление колко богати са окраските на есенния сезон. Има места, където не можеш да не се спреш. Обичам да съзерцавам хълмовете около Берковица, долината на Казанлък, безпределните родопски масиви, преоблечени в изумителна гама от маслиненозелено, кехлибареножълто, тиквенооранжево, керемиденокафяво и всякаквите там междинни оттенъци: охрено, шафраново, кайсиево, пурпурно, канелено, лешниково, кестеняво.
Това е сезонът, когато буковете сменят одеянията си в характерни ръждиво златисти краски, а брезите пожълтяват и щедро разпиляват листата си. Щъркелите вече са отлетели към по-топли страни и небосклонът сякаш опустява. По тротоара пред нас децата подритват изпопадали жълъди и орехи, а ако тръгнете на разходка по склоновете на Витоша, няма как да не усетите как влажната горска постилка ухае на пръст и разлагащи се листа. И докато короните горе оредяват, по меката земя, осеяна с гъби след есенните дъждове, продължава друг, по-незабележим живот.
Един сезон завършва. Дните се скъсяват и сенките се удължават. Всичко това е естествено, но в красотата на есента има и тъга.
Познаваме сезони на тъга и от собствения си живот. Някои възможности отминават. Приключват отношения, променят се познати места. Хора, които сме обиквали, си отиват и оставят празнота. Понякога сърцето има нужда да поплаче. В тези мигове можем по-ясно да усетим кое е преходно и към какво си струва да се привържем с надежда.
Например към вдъхновените думи на Бога. Наскоро си припомних едно от най-познатите изречения в книгата на Исая: „Тревата съхне, цветът вехне, но словото на нашия Бог ще остане довека“ (Исая 40:8). В този живот ще има място и за увяхването, и за увереността. Писанието признава крехкостта на нещата, преходността на делничните занимания и кахъри, а после насочва погледа ни към онова, което остава без изменение. Сезоните се редуват, но колкото и вихрено понякога да се случва това в личния ни живот, винаги можем да разчитаме на Божието слово.
С подобна увереност Павел пише, че „нито настояще, нито бъдеще“ ще може да ни отлъчи „от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ“ (Рим. 8:38-39). Особено се задържа погледът ми на думата „бъдеще“. Там са въпросите, на които още нямам отговор, предстоящите раздели и неизвестните изпитания. Там се спотайват страховете ми, дебнат ме лошите сценарии на безпокойството, задават се студени времена. И именно за това непознато бъдеще апостолът казва, че то няма власт да ни откъсне от топлата любов на Христос.
В нея намирам сигурност да гледам напред. Каквото и да се променя в живота ми, Бог остава верен, непоколебимо верен. За мен Неговото присъствие е постоянната опора, сигурната канара, върху която мога да стъпя сред студените есенни ветрове. Чувствата ми се менят, силите ми понякога отслабват, но любовта на моя небесен Баща в Христос остава неизменна, непоколебима, неуморима, неуязвима за моите сезони.
Тази увереност е нужна на всички нас и в духовните борби. А такива всеки от нас води, независимо дали сме склонни да го признаем: дали ще е изкушение, което ритмично изпълзява отнякъде и привлича очите ми; дали ще е високомерие, което ме подмамва да се имам за нещо пò от околните; дали ще е язвителност, с която коментирам нечие изказване по Фейсбук; дали ще е горчилка, която се трупа против някого. Хладни есенни ветрове, изглежда, духат не само отвън. В собственото ми сърце се усукват вихрушки между страха и доверието, между обидата и прошката, между съблазънта и верността, между завистта и благодарността, между горделивостта и смирението.
Именно във връзка с тази тема Ефесяни предупреждава да имаме едно наум срещу „хитростите на дявола“. Наред с това напомня, че „нашата борба не е срещу кръв и плът“ (Ефес. 6:11-12). Тоест, доверието в изкупителното дело и възкресенската сила на Христос ни помага да бъдем по-наясно със слабостите си. Ставаме по-внимателни към хората и по-бдителни към злото. Страхът, огорчението и изкушението са напълно способни да премрежат и помрачат погледа ни. Но каквото и да върлува около нас и вътре в нас, Новият завет ни гарантира, че ние имаме сила да устояваме „в Господа и в силата на Неговото могъщество“ (Ефес. 6:10).
Яков показва двете лица на нашето духовно воюване: „Покорявайте се на Бога, но се противете на дявола“ (Яков 4:7). Размишлявам колко тясно са свързани доверието и съпротивата. С помощта на Духа ще казвам „да“ на Писанието и „не“ на гласовете на неверието. Ще се прилепям към Божиите обещания и ще отрязвам в зародиш прелъстителните образи на този свят. Ще изповядвам вяра и ще се възпротивявам на беззаконието.
Именно когато избирам да се покорявам на Божия глас, получавам Неговата стабилна опора да отхвърлям лъжата, че съм изоставен на самотек. Може да се чувствам сам, но не съм. Имам Неговата дума, че съм невидимо пазен в собствената Му длан. И всички мои морални борби, всички претърпени загуби, всички опасения какво крие зимата придобиват напълно нова перспектива в светлината на думите: „Този, Който е във вас, е по-велик от онзи, който е в света“ (I Йоан 4:4).
През този октомври мислите ми се завъртат в такава молитва: да поверявам на Бога и отминаващото, и задаващото се. Искам да се връщам отново и отново като огладняло дете към питателната храна на Божието слово. Копнея да притихвам всекидневно. Желая да съзерцавам багрите на сезона. Не ще забравя да благодаря за неспирните милости на моя Баща и да търся сили за следващите стъпки.
И през цялото време да разчитам на прекрасната картина за невидимата родителска грижа на Онзи, който никога не спи: „Ангелът на Господа застава около онези, които се боят от Него, и ги избавя“ (Пс. 34:7). Грижа, която е налична, сигурна и трайна дори когато не си даваме сметка за нея. Листата ще падат, природата ще вехне, но Бог няма да се откаже да ни обича. Вечното Му слово го потвърждава.
Влади Райчинов