Кралят иска църквата да гарантира, че другите вероизповедания могат да процъфтяват. Съжалявам, Ваше Величество, но църквите трябва да проповядват Христос.
Вчера крал Чарлз заяви пред Англиканската църква, че нейната отговорност се простира отвъд защитата на християнството – тя включва и осигуряването на пространство за всяко религиозно убеждение в британското общество. В речта си при откриването на Генералния синод на Църквата той посочи, че тя трябва да съдейства за създаването на среда, в която различните вероизповедания могат да процъфтяват.
Напълно подкрепям защитата на религиозната свобода. Всеки трябва да бъде свободен да изповядва вярата си според съвестта си, без страх от преследване или дискриминация. Християните трябва да бъдат сред най-яростните защитници на тази свобода – дори когато тя е от полза за хора, с чиито убеждения дълбоко не сме съгласни. Но въпросът не е в това.
Въпросът е следният: съществува фундаментална разлика между това да защитаваш правото на някого да изповядва религията си, и това да защитаваш самата религия. Ролята на нито една църква не е да закриля други вероизповедания, камо ли да им помага да процъфтяват. Думите на краля разкриват защо Англиканската църква греши не само на практика, но и по принцип.
Проблемът се корени в самата същност на Англиканската църква като официална държавна църква. От нея се очаква да служи на нацията, да насърчава социалната хармония и да осигурява религиозен „чадър“ за цялото население. Но това не е целта, заради която Исус е основал Своите църкви. Без съмнение, някои евангелски англикани ще споделят опасенията ми относно думите на краля; според мен обаче неговите изказвания са израз на неизбежното смесване на църква и държава.
Библейските църкви съществуват – отделно от държавата – за да се покланят на Бога, да възвестяват Евангелието на Исус Христос, да поучават от Писанието и да създават ученици. Исус заповядва на последователите Си: „Идете и създайте ученици измежду всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух, и ги учите да спазват всичко, което съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20).
Това е мисия, коренно различна от защитата на убежденията на други религии. Всъщност Библията ясно заявява, че съществува само един път към Бога. Исус казва: „Аз съм пътят, истината и животът“. „Никой не идва при Отец, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6). Това е твърдение, което изключва други възможности. То означава, че християнството не може да разглежда другите религии като равностойни пътища към Бога.
Разбира се, християните трябва да се отнасят към хората от други вероизповедания с доброта, уважение и справедливост. Длъжни сме да се противопоставяме на агресията и насилието срещу мюсюлмани, евреи, индуисти и други – единствено поради техните религиозни убеждения. Трябва да защитаваме свободата им да изповядват вярата си, точно както бихме защитавали своята собствена. Но защитата на религиозната свобода не е същото като защитата на религиозна заблуда. Да се смесват тези две понятия означава да се изгуби от поглед самото послание, което библейските църкви са призовани да провъзгласяват.
Като издание, което не следва статуквото, ние подкрепяме отделянето на църквата от държавата. Държавата има задължението да защитава свободата на всеки гражданин да изповядва вяра – или да не изповядва такава – според собствения си избор. Църквите обаче трябва да бъдат свободни от държавен контрол, както и от очакването, че са длъжни да представляват религиозните интереси на цялата нация. Те носят отговорност пред Христос, а не пред Короната или Парламента.
Това не е призив църквите да се затворят в себе си, образувайки изолирани „свети кръгове“. Напротив – те трябва активно да се стремят към външния свят, проявявайки християнска любов и споделяйки благата вест за спасението. Но никога не бива да допускат стремежът към обществена хармония да измести провъзгласяването на библейската истина.
Делото на библейските църкви често остава незабележимо. То се изразява в това обикновени християни да се събират всяка неделя, за да се покланят на Бога, да слушат проповядването на Библията, да се молят заедно, да обучават децата, да се грижат за уязвимите, да посещават болните, да подкрепят семейства в затруднение и да споделят Евангелието със своите ближни. Това означава пастори, които добросъвестно подготвят проповедите си, и членове на църквата, които смирено служат един на друг.
Тези неща рядко попадат в заглавията на новините или привличат вниманието на кралски особи. И все пак, те представляват същината на Божието царство. Апостол Павел заявява: „Ние проповядваме Христос разпнат“ (1 Коринтяни 1:23). Това трябва да остане посланието и приоритетът на всяка библейска църква.
Нека държавата защитава религиозната свобода за всички. Нека църквите провъзгласяват Христос пред всички. И нека обикновените християнски общности продължават вярно делото, което Христос им е поверил. Извинете, Ваше Величество, но това е същинската работа на истинските библейски църкви.
Автор: Майк Джъдж, редактор
Източник: Evangelical Times


